Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх Страница 11

- О… сигурно защото е вълнуващо.

- Ъхъ, тъй трябва да е. Също като моя дядо. По цели нощи се бил с индианците, а през деня строил железния път. Ето, стигнахме. Да звънна ли или ще…

- Не, вратата е отворена.

- Е да, ама вашата жена взе да заключва, когато ви няма, мислех да пе е завъртяла ключа по навик. Много сте блед, Джи…, професоре. Не искате ли да се обадя на

доктор Чалмърз?

- Не, добре съм.

- Е, да не викам дявола, ама не изглеждате добре. Вие най-добре си знаете. Лека нощ.

- Лека нощ, Били.

С остро любопитство той гледаше как Старият Били Уоткинз тромаво слиза по стъпалата. Но пътеката под краката му си беше устойчива както винаги. Старият Били излезе на улицата, обърна се да му махне и продължи нагоре през дъжда.

Лоури отвори вратата и влезе. Водата се стичаше на локва около обувките му, докато събличаше палтото си.

- Ти ли си, Джим?

- Да, Мери.

Тя се наведе над перилата, после бързо слезе, загръщайки пенюара си.

- Едва не полудях. Още малко и щях да се обадя на Томи да дойде, за да те търсим… Олеле, ти си мокър до кости! Имаши рананалицето! Акакво етова на ръката ти?

Лоури погледна надолу кьм ръката си. И на нея имаше рана като от стоманена ръкавица. Той при-мигпа.

- Май съм паднал някъде.

- Но къде? Миришеш на… водорасли.

Побиха го тръпки, тя угрижено дръпна палтото от ръцете му и го поведе нагоре, без да обръща внимание на калния килим. В старата къща цареше студ, в неговата стая беше още по-студено. Тя му съблече дрехите, зави го и изсуши с кърпа косата и лицето му.

Той усещаше вкуса на солена вода на устните си, в ума му отекваха думи:, Дъното е на върха, разбира се!“

- За нищо на света не биваше да те пускам.

- Горката Мери! Само те разтревожих.

- Не говоря за това. Сега сигурно ще се разболееш още по-зле. Защо ие се върна, когато заваля?

- Мери.

-Да, Джим?

- Обичам те.

Тя го целуна.

- Никога няма да ти причипя болка, Мери.

- Зная, Джим, разбира се.

- Ти си добра, вярна и красива, Мери.

- Тихо. Спи.

Той затвори очи, ръката й успокояващо легна на челото му. Не след дълго заспа.

Събуди се с усещането за някакво ужасяващо зло, сякаш някой или нещо стоеше наблизо и се готвеше да му навреди. Огледа стаята, но не откри нищо. Слънцето приятно осветяваше килима и част от стената, навън минаваха и разговаряха хора, през една-две пресечки оттук нечия нетърпелива ръка натискаше клаксон.

Беше неделя, време беше да помисли за тръгване към църквата. Отметна завивките и стана от леглото. Дрехите му бяха върху един от столовете, но костюмът, с който беше вчера, изглеждаше изцапан и окалян - ще трябва доста да се чисти, преди отново да го облече.

- Мери!

Сигурно още спи. Той облече халат и отиде до вратата па нейната стая. Тя лежеше с едната ръка върху одеялото, устните й бяха леко разтворени, косата й се разстилаше като блестящ облак около хубавото лице. Тя се размърда и отвори очи.

- О! - тя вече се събуждаше. - Успала съм се и закьснявамеза църквата. Трябва да приготвя закуската и…

- Не - каза Лоури. - Няма да идваш в църквата.

- Но, Джим…

- Имаш нужда от сън. Лежи си и мързелувай, сигурен съм, че не си успяла да поспиш повече от три-четири часа.

-Е…

- Аз ще представя семейството… ще хапна нещо в закусвалнята. А ти заспивай…

- Да си взема съня за красота ли?

- Нямаш нужда от повече сън, зада бъдеш красива.

Той я целуна, затвори вратата и отиде в стаята си,

за да си избере тъмен костюм. След като се изкъпа и облече, пак се приближи на пръсти до вратата на нейната стая.

- Джим - сънливо каза тя, - бях поканила някои хора за следобеда. Моля те, кажи им, че не съм добре или нещо такова. Никак не ми се иска да разтребвам къщата.

- Както кажеш, мила.

- И да ми кажеш после какво са носили жените -извика тя след него.

Чувстваше се жизнен почти като слънцето, докато слизаше по стъпалата. Но на последното се запъна, страхуваше се да стъпи на пътеката. Постоя така, но погледите на минувачите го принудиха да пристъпи. Тази сутрин пътеката си беше абсолютно устойчива и отново почувствал облекчение и слънчево настроение, той тръгна по улицата, кимайки на хората, покрай които минаваше.

Закусвалнята беше почти безлюдна и избръснатият до синьо съдържател си беше запалил цигара над чаша кафе в края на тезгяха. Понамръщи се, като видя някой да влиза, но щом видя, че това е Лоури, веднага грейна.

- Здравейте, професоре! Не съм ви виждал тук,

откакто се върнахте.

Лоури стисна меката влажна длан па Майк.

- Доста зает бях.Шунка с яйца и кафе, Майк. Нали ще побързаш? Закъснявам за църквата.

- Още не са удряли камбаната - отвърна Майк и се зае с тигана, като майсторски чупеше яйцата с една ръка.

- Как се чувствате отново сред цивилизовани хора? - попита Майк, докато сервираше поръчката.

- И аз така мисля - промърмори Лоури, който не го слушаше.

Леко озадаченият Майк се върна при чашата с кафе и си запали нова цигара, но за момент ги забрави, поседя умислен, после разтърси глава, отказа се да разсъждава и отпи от чашата.

Лоури се хранеше бавно, пай-псче защото из главата му се носеха объркани мисли: не можеше да се отърве от думите на Томи, от въздействието па неговите намусени прокоби. Томи не би се шегувал с човек, който си има неприятности. Беше усетил как помежду им се разтваря пропаст още по време на разговора. Бешетвърде необичайно да се почувства толкова странно и напрегнато с Томи. Ами нали беше доверил на Томи онзи път, че наистина е счупил прозореца, когато Били Уоткинз не можа да докаже това. А веднъж той и Томи подписаха с кръв момчешка клетва за вечно приятелство.

Лоури почти беше свършил със закуската, когато откри, че вкусът и е неприятен, усещането за тих страх бавно го просмукваше. Чудеше се от какво ли може да се страхува? Изневиделица мястото започна да му се струва задушаващо, той припряно бръкна за дребни, за да плати. Слагаше монета от петдесет цента на тезгяха и огледалото блесна срещу него между два термоса с

кафе. Видя лицето си, унило и измъчено, и…

В огледалото имаше нещо зад него! Неясно, страшно нещо, което бавно се прокрадваше зад гърба му!

Той се завъртя бясно на стола.

Нямаше нищо.

Обърна очи към огледалото.

И в него нямаше нищо.

- Четиридесет цента - каза Майк.

- Какво?

- Станало ли е нещо? Да не сте болен или нещо друго? Дано не е от яйцата.

- Не - промълви Лоури. - Не е от тях. Нищо им нямаше на яйцата.

- Забравихте си рестото! - извика Майк след него.

Но Лоури вече беше на тротоара, отдалечаваше се с широка крачка, влагаше всичко, на което беше способен, за да не побегне, да не поглежда през рамо, да се справи с ледената безчувственост, заплашваща да го вцепени.

- Здрасти, Джим.

Той отстъпи настрани, но видя срещу себе си Томи и го заля бурна радост.

- Здрасти, Томи.

- Старче, май те тресе - каза Томи. - Внимавай с тази малария или гадните малки боклучета ще те изгризат отвътре до кухо.

- Добре съм - усмихна се Лоури.

Очевидно Томи също отиваше на църква, защото беше облечен в тъмен костюм и тъмно палто. „Томи, помисли си Джим, изглежда забележително“.

- Вземаш ли редовно хапчетата?

- Какви хапчета?

- Хинин или каквото там са ти предписали.

- Е… не. Но нищо ми няма. Слушай, Томи, не си

спомням някога да съм бил толкова доволен, че срещам някого, колкото сега.

Томи се ухили.

- И аз се радвам да те видя, Джим.

- Отдавна сме приятели - каза Лоури. - Колко години станаха?

- О, някъде към трийсет и четири. Само не го казвай никому. Когато някой е стар като меп и още се опитва да се прави на Прелестния прелъстител, не му харесва всеки наоколо да му знае годинките.

- Към църквата ли си тръгнал?

- Естествено. Къде другаде бих могъл да отивам?

- Ами… - Лоури сви рамепе и незнайно защо се засмя.

- Срещаме се на този ъгъл и в този час, от доста време - отбеляза Томи. - Къде е Мери?

- Тя не можа да се паспи снощи и реши да си остане вкъщи.

- Ще ми се и аз да имах такова извинение. Пастор Бейтс е цар на досадниците. Май пе беше и чувал за Стария завет, преди аз да му спомена по време на един безкраен следобеден чай при жена му.

- Томи… Томи, искам да те попитам нещо.

- Казвай направо, старче.

- Томи, когато си тръгвах вчера следобед, беше към три без четвърт, нали?

- Нещо подобно, доколкото си спомням.

- И аз си тръгнах, нали?

- Сигурен съм в това - отвърна развеселен Томи.

- И изпих само една чаша?

- Точно така. Я кажи какво става, това нещо наистина те тревожи. Не се опитвай да скриеш пищо от стария ясновидец. Какво има?

- Томи, губят ми се четири часа.

- Ха! На мен ми се губят тридесет и девет години.

- Томи, говоря сериозно. Загубих четири часа и… и шапката си.

Томи се разсмя.

- Нищо смешно няма - каза Лоури.

- Джим, когато ме гледаш стези твои сериозни очи и ми казваш, че си на път да полудееш заради някаква шапка… ами смешно е, и това е всичко. Не исках да те обидя.