Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх Страница 23

Тази почивка наистина му помогна чудесно. А може би…

Огледа се през клоните на храстите. По улицата ходеха хора, съвсем очевидно беше, че Томи би трябвало да е някъде наоколо и Лоури получаваше част от силата като другите кукли. Може би това ще му помогне! Ако успее да се доближи до Томи, самото въздействие на Томи ще го подкрепя и е възможно да спечели загубеното.

Прокрадваше се в сенките на улицата, нащрек за появата на Томи. Но не, не забелязваше никакъв признак за присъствието му. Дали пък Томи не е в някоя от онези къщи? Може би е на вечеря? И седи така, че може да поглежда навън и да вижда улицата?

А може би обяснението е друго. Щом сега Томи има всичко, тези марионетки ще продължат престорения си живот, и Лоури между тях. Но той знаеше, а те…

Престана да се крие. Един мъж стоеше до пощен-

ската кугия на ъгъла. Той би могъл да знае къде е Томи. Лоури си придаде безгрижен вид и приближи човека, без да бърза. Канеше се да отвори уста и да зададе въпроса си, когато сърцето му подскочи.

Това беше Томи!

Томи, с изкривена в подигравка уста и лукав поглед в очите!

Лоури се завъртя и забърза далече от него, но щом разбра, че не го следват стъпки, позабави крачка. Погледна назад и човекът на ъгъла не откъсваше очи от него, във въздуха звънеше лек радостен смях.

Защо не може да се изправи срещу него? Дали трябва да го завари заспал, за да си открадне загубеното?

Лоури спря. Нима не можеше да постъпи по-хит-ро? Например да обясни па някои от тези кукли какво се е случило със света и така да си осигури помощ? Ако са мнозина, ще нападнат Томи, ще го смажат с тежестта си и ще вземат от него това, което по право принадлежеше на света.

Продължи, търсеше някого, с който да сподели плана си. Мъж поливаше с маркуч поляна зад ограда от нагъсто забити колове, Лоури застана до нея и го повика с ръка. Мъжът тръпга към него лениво, без да изпуска маркуча.

Лоури искаше да започне, когато погледна човека в лицето. Въпреки здрача то се виждаше ясно!

Това беше Томи!

Лоури в миг се обърна и побягна и пак лекият смях сякаш увисна във вечерния ветрец.

Тръгна бавно, упорито отказваше да се предаде на паниката. Няма смисъл да си губи ума, все още има шанс. Не може всеки да е Томи.

Скоро видя жепа, която бързаше към дома си. Ако й каже, а тя повтори на съпруга си… Да. Ще я спре.

Той вдигна ръка и тя заотстъпва от него, но не забеляза явна заплаха и го изчака да заговори. Успя да каже само една дума и видя коя е.

Мери!

Сърцето му пропусна един удар. Ето я тук сама! Ако я помоли… Пак заговори. Но лицето й излъчваше презрение, тя му обърна гръб и се отдалечи.

На Лоури му трябваха няколко секунди, за да се опомни от това. Но той нямаше да се признае за победен. Към него идваха трима студенти. Поне студентите сигурно ще му се подчинят, а тези бяха облечени в пуловери с емблемата на колежа. Той застана на пътя им.

Когато те спряха и го погледнаха, той започна да говори. И млъкна. Всяко лице, което погледнеше, се превръщаше в Томи! И па всяко лице виждаше подигравателната усмивка и лукаво злия блясък в очите.

Лоури отстъпи назад, отдалечаваше се от тях зад-нешком. Извъртя се и побягна и не спря до следващия квартал.

Там видя жена, но знаеше, че не бива да я спира, даже от три-четири метра в светлината на уличната лампа можеше да се увери, че това е Мери. Той засрамено нахлупи по-надолу шапката си и прегърбен я отмина, после, когато тя се отдалечи, отново затича.

Бягаше покрай други минувачи - всеки, който го погледнеше, имаше лицето на Томи или на Мери. А след малко започнаха да му подвикват.

- Здрасти, Джим - всеки път присмехулно казваше Томи.

- О, това си ти, Джим - казваше Мери.

Натежаващият мрак и мътните светлини на уличните лампи потискаха Лоури. Ту ставаше малко по-топло, ту бързо застудяваше. Фасадите на къщите стояха студено равнодушни в тъмнината. Осветените прозорци го гледаха като горящи очи и му се подиграваха.

- Здрасти, Джим.

И отново:

- О, това си ти, Джим.

Пръснатите полянки и скупчените храсти населяваха нощта с чудати призраци. Малки сенки претичваха в краката му, а понякога се отъркваха в тях и му оставяха усещането за нещо меко и с козипа. А веднъж, когато стъпи на тротоара на улицата, нещо люспесто изчезна със секунда закъснение.

Тогава лицето на Томи, само лицето, заплува зловещо в сивия мрак. Видението беше прозрачно и неясно, но усмивката си беше па мястото, а лукавите очи го гледаха неотлъчно. Лицето избледня и остави след себе си само блещукащите очи.

Някаква фигура затанцува пред него, почака той почти да я стигне и припряно му се измъкна, за да започне отново танца и да ш вика. Нещо познато в движенията му показа чия е тази фигура. Уморено разпозна Мери, лицето й застинало в презрение. Накъде и защо го водеше?

- Здрасти, Джим.

- О, това си ти, Джим.

Сенки и навъсени фасади на къщи гледаха студено. Сенки по тревата или скрити до дърветата. Меки неща се блъскаха в краката му, огромна сянка като разперени криле посягаше да погълне целия град.

Размазани бели облачета на лица се носеха сякаш па протегпата ръка пред него. Томи и Мери. Мери и Томи.

Отгоре се чуваше шумолепе като крилете на прилепи. Отдолу - дълбок гърлен звук. И в мириса на прясно окосена трева и разлистващи се дървета се вплиташе аромат, който не можеше да определи. Аромат. Измамен като лицата, които неуморно плуваха пред очите му. Парфюм… на Мери. Парфюмът на Мери. Смесен с миризмата на екзотичен тютюн. Екзотичен тютюн. На Томи.

Всепоглъщащият тъмен облак се простираше неспирно, лампите мъждукаха все по-слабо, сенките се сгъстяваха и тръгваха несигурно на разстояние зад него. Всяка сянка, неподвижна докато я доближи, се надигаше и тръгваше с останалите. Тъмно, още по-тъмио и в един миг звуците ги нямаше. Никакви звуци или миризми. Само прозрачното видение на усмивка, пълна с присмех, избледняваща, винаги далечна.

Той немощно се облегна върху парапета на малкия каменен мост зад църквата, слушаше водата: „О, това си ти, Джим. Здрасти, Джим“.

В другия край стоеше тъмна, гъста сянка. Същество с провиснала надолу шапка и с черно наметало, стигащо до обувките с катарами. Грижливо сплиташе въже. Лоури знаеше - ще си почине малко и после ще мине по моста при този мъж от мрака.

- О, това си ти, Джим.

- Здрасти, Джим.

Тихи, слаби бълбукащи гласове, едва чути, бавно замиращи. И вече нищо не остана от тази усмивка. В небето нямаше нищо, освен огромна сянка и печалното скимтене на вечерния вятър.

Уличната лампа хвърляше бледа светлина над него и в нея се опита да види водата. Гласовете там, долу, сега бяха по-тихи от шепот, само бълбукащо мърморене, мек и успокояващ звук.

Долови проблясък на негцо бяло във водата и се наведе още малко, без особено да се интересува от факта, че това е отражение на собственото му лице в повърхпостта на черното огледало под него. Гледаше как образът става по-ясен, как се появяват неговите собствени очи и уста. Сякаш виждаше себе си долу, своето аз, много по-исгинско от това, което се облягаше на хладния камък. Лениво махна на своя образ. Той като че дойде по-близо. Опита пак да му махне. Дойде още по-близо.

С внезапна решителност той протегна и двете си ръце към иего. Образът изчезна от водата, но не си отиде.

Джим Лоури се изправи. Бавпо и дълбоко вдиша свежия въздух на вечерта и погледна нагоре към звездите в небето. Обърна очи към улицата и видя разхождащите се хора да се наслаждават на аромата на окосена трева. Тогава погледна моста и видя стария Били Уоткинз да пуши доволно лулата си, облегнат на един камък.

С чувство, което беше почти тържествено, въпреки цялата тежест на мъката в душата си, Джим Лоури мина по моста и отиде при нощния патрулен полицай.

- О, вие ли сте. Здравейте, професор Лоури.

- Здравей, Били.

- Приятна вечер е.

- Да… да, Били. Приятна вечер е. Искам да направиш нещо за мен, Били.

- Разбира се, Джим.

- Ела с мен.

Старият Били изчука пепелта от лулата си и мълчаливо тръгна след него. Старият Били беше помъдрял от възрастта. Усещаше настроението на Лоури и не каза пищо, за да не му досажда, просто вървеше и вдишваше уханието на събудения от пролетта живот.

Изминаха няколко квартала и Джим Лоури зави по пътеката към къщата на Томи. Старата сграда беше неосветена и тиха и изглеждаше като че пи очаква.

- Сигурно имаш ключ, с който можеш да отвориш тази врата, Били.

- Да. Имам един, това е съвсем обикновена брава.

Старият Били натисна дръжката и заопипва за

ключа на осветлението в преддверието, натисна го и се дръпна, за да пусне Лоури пред себе си.

Джим Лоури махна с ръка към закачалката в преддверието, сочеше женска чанта, която стоеше там до женска шапка. Имаше и друга шапка, мъжка, която стоеше на средата между закачалката и хола; на кожената лента вътре бяха написани инициали , Дж. Л

- Ела с мен, Били - каза Джим Лоури съв спокоен овладян глас. Минаха през хола и старият Били забеляза парчета от натрошен стол и разсипан пепелник.