Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия Страница 2

Част 1

Апатия

Често присядам нейде и се замислям за безпокойството, което ме обзема, щом оставя оръжието настрани, а в света около мен се възцари мир. Това би трябвало да е идеалът, към който се стремя, покоят, за чието завръщане копнеем, докато воюваме и все пак, дойде ли мирно време (а през повече от седемте десетилетия на досегашния ми живот, това се е случвало наистина рядко), нямам чувството, че съм постигнал съвършенство. Тъкмо напротив, обзема ме усещането, че нещо липсва.

На пръв поглед изглежда странно, ала вече съм разбрал, че съм воин, създаден за действие. И когато дойде време, когато няма належаща нужда от действие, ставам неспокоен.

Когато пътят ми не е изпълнен с приключения, когато няма чудовища, с които да се боря, и планини, които да покорявам, ме обзема скука. Отдавна съм приел тази истина за себе си и дойдат ли тези редки, пусти времена, знам как да прогоня скуката. Знам точно как да открия нова планина, по-висока от онази, която току-що съм изкачил.

Много от тези симптоми забелязвам сега у Уолфгар, който се завърна сред нас от гроба, от мрачната вихрушка, която представлява онова кътче от Бездната, в което властва Ерту. Боя се обаче, че състоянието на Уолфгар е надхвърлило границите на обикновената скука и е навлязло в царството на апатията. Той също бе човек на действието, ала сега дори това не може да го извади от летаргията, в която е изпаднал. Собствените му събратя се обърнаха към него с молба за помощ. Помолиха го да застане начело на племената им. Дори упоритият Берктгар, за когото това би означавало да се прости с властта си, го подкрепя. И той, както и останалите варвари, знае, че в тези бедни времена никой не може да направи повече за тях, отколкото Уолфгар, син на Беорнегар.

Ала Уолфгар не се вслуша в молбите им. Не прекалената скромност го възпря, нито изтощението, не страхът от провал и от това да не излъже очакванията на събратята си, го накара да им обърне гръб. Всички тези затруднения можеха да бъдат преодолени — приятелите му, не на последно място и аз самият, щяха да разсеят съмнението и да уталожат страха. Но не в тези поправими злини се крие истинският проблем.

Уолфгар просто не го е грижа.

Възможно ли е собственото му страдание в хищните лапи на Ерту да е било толкова страшно и продължително, че да е погубило умението му да съчувства на чуждата болка? Възможно ли е да е видял толкова много ужаси и мъка, че вече да не чува виковете за помощ?

Точно от това се боя най-много, защото за тази загуба няма сигурен лек. И все пак, ако трябва да съм искрен, не мога да отрека, че именно това виждам отпечатано върху лицето му, едно състояние на пълна самовглъбеност, в което черният спомен за преживяното замъглява очите. Замъглява ги навярно дотам, че му пречи да види чуждата горест. А може би я вижда, но сравнявайки я с понесените от него нечовешки мъчения, я смята за незначителна. Загубата на способността да съчувства на другите е може би най-трайният и най-пагубен от всички белези потайното острие на невидим враг, което се домогва до сърцето и изпива не само силата, но и волята. Защото какво сме ние без съпричастност? Каква радост ни остава, ако оставаме слепи за щастието и страданията на тези, които ни заобикалят, ако не сме част от нещо отвъд нас самите? Добре помня годините, които прекарах в Подземния мрак, след като избягах от Мензоберанзан. Съвсем сам (ако не се броят редките посещения на Гуенивар), аз оцелях единствено благодарение на своето въображение.

Ала Уолфгар, боя се, е лишен дори от това, защото то изисква вглеждане в самия себе си, в най-личните и съкровени мисли, а се опасявам, че стори ли го, приятелят ми вижда единствено слугите на Ерту и ужасите на тънещата в безкрайна поквара. Бездна.

Сега Уолфгар е заобиколен от приятели, които го обичат и са готови да го подкрепят с цялото си сърце, да сторят всичко по силите си, за да му помогнат веднъж завинаги да срине стените на душевната тъмница, в която демонът все още го държи. Може би Кати-Бри, жената, която варваринът някога обичаше толкова силно (а навярно обича и досега), ще изиграе жизненоважна роля във възстановяването му. Боли ме, когато ги гледам заедно, не го отричам. Тя се държи така внимателно и състрадателно с него, макар той, убеден съм, да не усеща нежния й допир. По-добре би сторила, ако го удари, ако в очите й пламне твърда непреклонност и му покаже истината за летаргията, която го е впримчила. Осъзнавам го съвсем ясно, ала не мога да го кажа на Кати-Бри — отношенията между двамата далеч не са така прости. Единственото, което ме води в този момент, е обичта ми към Уолфгар и желанието да му помогна, но покажа ли на Кати-Бри своето съчувствие, думите ми могат (и непременно ще бъдат, поне от Уолфгар, в сегашното му състояние), изтълкувани като злонамерената намеса на ревнив съперник.

А това изобщо няма да бъде вярно. Макар и да не знам какво изпитва Кати-Бри към човека, за когото някога възнамеряваше да се омъжи (напоследък е станала особено затворена по отношение на чувствата си), в едно съм сигурен — в този момент Уолфгар не е способен да обича.

Не е способен да обича… нима може да се каже нещо по-тъжно за някого? Мисля, че не може и ми се ще да не бях прав. Ала истинската любов изисква съпричастност. Тя е споделяне — на радост и на болка, на смях и на сълзи. Истинската любов превръща душата в отражение на настроението на другия. Точно както една стая изглежда по-просторна, когато стените й са покрити с огледала, така и споделената радост е двойно по-голяма. И точно както отделните предмети в такава огледална стая изглеждат по-неясни, така и споделената болка отслабва и изчезва, когато си я поделим с някого.

Именно в това е красотата на истинската любов, била тя между мъж и жена или между двама приятели. Споделяне, което увеличава радостта и намалява болката. Уолфгар е заобиколен от приятели, готови да споделят с него всичко, така, както правехме някога. Ала той не може да го стори, не е в състояние да събори стената, която неминуемо е трябвало да издигне около себе си, докато е бил заобиколен от чудовища като Ерту.

Уолфгар е изгубил умението да е съпричастен и аз мога само да се надявам, че все някога ще дойде денят, когато ще си го възвърне. Остава ми да се надявам, че времето ще му помогне да отвори сърцето си за тези, които се нуждаят от него, защото не чувства ли съпричастност към хората, които го заобикалят, животът му няма да има цел. Без цел никога няма да изпита истинско удовлетворение, а без удовлетворение никога не ще познае щастието.