Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх Страница 14

Мери се засмя и Джим се вцепени, защото нещото зад него също се смееше. Но съвпадението беше случайно - след малко Томи каза нещо сериозно и смехът прозвуча отново.

Джим се опита да си послужи с ножа и вилицата два-три пъти. Но ставаше още нещо странно. Всеки път, щом докоснеше чинията си, тя мърдаше. Не много, почти незабележимо. Леко, кръгово движение, което преставаше в мига, когато той се отказваше да я пипа. Но щом посегнеше, тя също се раздвижваше. Той съвсем внимателно си измисли повод да си сипе още сос и в този момент бързо погледна под покривката. Но нямаше нищо нередно. Сложи чинията на мястото й и още веднъж се опита да посегне към нея. И още веднъж тя помръдна.

Усещаше се болен.

- Бихте ли… Бихте ли ме извинили? Струва ми сене съм много добре.

- Джим!

- Подобре да повикам лекар - каза Томи. - Изглеждаш твърде блед.

- Не, не. Ще се оправя. Нека само да полета за малко.

- Ще ти запазя обяда топъл - каза Мери.

- Беше толкова хубав обяд - каза Лоури с тъжна гримаса. - Не се безпокойте за мен. Продължавайте.

Смехът прозвуча отново, по-високо и проннзитсл-но. тъмната сянка се носеше край него, докато той бързо влезе в стаята и отиде към леглото. Хвърли се върху него. Но нещо му хрумна, скочи и сложи резето. Пак легна, по не можеше да се овладее. Гърлото му се свиваше, гадеше му се, започна да обикаля в затворен кръг стаята.

ГЛАВА ПЕТА

Часовникът долу отброи единадесет с дълги бавни удари. Лоури, притиснал лице в леглото, се размърда неспокойно и изплува от желаната забрава на дрямката. Събуждаше се, за да осъзнае, че ще му се случи нещо смразяващо страшно, но докато лежеше вцепенен, разширявайки с усилие границите на съзнанието си, той оглеждаше спомен след спомен и ги отхвърляше настрани. Не, нищо от тези неща не беше причината за сегашното му състояние, не знаеше какво би могло да бъде…

Пронизителен звънящ смях достигна ушите му.

Изправи се със спазми във всеки мускул и видя нещото да се носи около леглото и да изчезва от погледа му. Ако само можеше да го види ясно!

Някъде шумолеше хартия, раздвижена от топлия нощен ветрец, сякаш някой ровеше из писанията му. И макар че стаята изглеждаше празна, след малко самотен лист, подхвърчащ из въздуха, легна на килима до краката му. Гледаше, без да смее да го вдигне. Виждаше нещо написано на него. Накрая любопитството надделя над страха, той разгъна листа и се опита да разчете знаците. Но те бяха изписани със старинен, неразбираем почерк, размазваха се и се сливаха. Можа да различи само някакъв час, но и в това не беше сигурен.

„… в 11.30…“

Вгледа се в сенките на стаята, но ако не обръща внимание на онова, което се шмугна под леглото, наглед беше сам. Дали вятърът донесе този лист?

Единадесет и половина? Това покана за среща ли беше? За тази нощ? Той се сви от мисълта, че ще трябва да излезе пак. Но не беше ли възможно да има незнаен приятел, който искаше да мупомогне да намери своите четири часа? Пък и тази нощ ще бъде предпазлив, няма да тръгва по никакви стъпала, ако не знае дали в края ще намери сигурност.

Той стана и в същия миг малкото тъмно нещо се намести зад него, позволи му само най-кратък поглед. Усещаше как отвътре в него се надига ново чувство -нервният гняв, който мъжете преживяват, щом си спомнят, че са проявили страх.

А той съзнаваше съвсем ясно, че се бе държал като страхливец. Позволяваше на всички тези неща да изсмучат разума от главата му, дори без да опита да се бори с тях. Тези същества го подмятаха като чучело в урагап, присмиваха му се, може би даже го съжаляваха! Юмруците му се стегнаха като чукове. Бог му е свидетел, никога преди не му е липсвала смелост, защо трябва да се гуши като подсмърчащо помиярче и да позволява всичко това да го мачка както си иска? Стиспа челюсти, сърцето му не се побираше в гърдите, до болка искаше да се впусне в яростна битка, веднъж завинаги да се отърве от силите, желаещи гибелта му.

Извади палто от гардероба и го облече. Издърпа чекмеджето, взе от него „Колт 38“ и го пусна в джоба си. А в другия джоб сложи фенерче. Край на страха от тези случки. Сега ще срещне призраците лице в лице ■ ще ги съкруши.

Единадесет и половина? Снгурно нещо ще го заведе до мястото на срещата. Може би нещо вече го чака

вън, на улицата.

Високият смях пак прозвъня, той бързо се обърна в опит да ритне тъмното нещо, но то му избяга. Няма значение, и с това ще се оправи, но после.

Тихо се измъкна от стаята си. Вратата на спалнята на Мери беше затворена, вътре беше тъмно. Нямаше защо да я безпокои. Томи сигурно е в стаята за гости до стълбата, вратата беше леко открехната. Закри фенерчето с пръсти, така че само петънце светлина играеше по леглото и се вгледа в лицето на Томи. „Без своята цинично крива усмивка Томи наистина е много хубав мъж, каза си Лоури“. В съня си Томи изглеждаше невинен като момче от църковен хор. Лоури на пръсти слезе по стълбата, излезе и застана в сянката на портала, загледан в пътеката.

Нощта беше топла, слабият ветрец шепнеше тихо и приятно над тревата. Почти пълната луна сияеше в чистото небе, беше изтрила ревниво от него по-малките звезди.

Лоури слезе по стъпалата, като че предизвикваше пътеката да се разтвори пак. Но нищо не се случи. Едва не се усмихна на своята малка победа, стигна до улицата и се огледа. Още не беше единадеет и половина, но почти беше сигурен, че ако го очакват, наоколо има някой да го води.

Малкото тъмно нещо се мяркаше около краката му и смехът звучеше меко като детски. Лоури напрегна нервите си да издържи.

Тази нощ няма да се плаши и да бяга. Тези неща бяха чужди за него преди, но не и сега. Нещо ще дойде да го води, ще бъде храбър и ще осъществи намеренията си…

- Джим!

Видя силуета на Томи в един от прозорците на

горния етаж.

- Джим! Къде отиваш?

Но нещото се раздвижи под дървото пред него, то го викаше:

- Джим! Почакай поне да ти дам шапката!

Студени тръпки пробягаха по тялото му. Нещото го

подкани още по-енергично и той бързо тръгна към него.

Отначало не можеше да определи какво е, толкова дълбока бе сянката. Но след малко различи дребна фигура в расо, висока не повече от четири фута, с почти плешива лъщяща глава. На шията висяха броеница и кръст, сандали от груба кожа откриваха стъпалата.

- Получи ли съобщението ми?

- Да. Къде отиваме? - попита Лоури.

- Знаеш не по-зле от мен, пали?

- Не.

- Виж ти… Нали ме познаваш?

Лоури се вгледа по-внимателно. Имаше нещо не-осезаемо в този малък монах, като че му липсваше вещсственост. Лоури откри, че може да вижда през него, различаваше дънера на дървото и залятото от лунна светлина уличпо платно.

- Аз съм Себастиан. Ти ме изрови от гроба ми преди около шест години. Не си ли спомняш?

- Гробището при църквата в Чезетол!

- А, спомняш си, значи. Но не си мисли, че се гневя. Аз съм твърде смирен човек, никога не се гневя, и ако сега трябва да скитам бездомен, и ако тялото ми беше в пръстта, която твоите копачи разровиха с лопатите си, пак не се ядосвам. Много смиреп човек съм. -Наистина, стоеше някак раболепно приведен. Но все пак в косите погледи, които хвърляше на Джим, имаше нещо озадачаващо лукаво. - Аз си лежах там триста години, а ти ме изрови, защото помисли, че това е развалина от древните ацтеки, заради ацтекските символи по камъните, използвани в постройката. Къде ми е поясът?

- Твоят пояс ли?

- Да, хубавият ми златен пояс. Ти го вдигна, обърна се кьм водача си и каза: „Какво е това? Златен пояс със символи на католическата църква! А аз си мислех, че това е останка от ацтекски сгради. Цяла седмица копахме за иищо, освен един златен пояс“.

- Сега е в музея на колежа.

- Малко се обидих тогава - тъжно каза Себастиан. - „… за нищо, освен един златен пояс“. Харесвах си го, защото сам го направих, разбираш ли, смятахме, че е доста красив. Бяхме покръстили Рачитл, взехме неговото злато и направихме църковни съдове от него, а когато той умря в мината, даже го по1ребахме със златно кръстче. Може ли да си получа пояса?

- Сега не мога да го взема.

- О, трябва да можеш. Иначе няма да дойда с тебе и да ти покажа.

- Какво да ми покажеш?

- Къде си прекарал твоите четири часа.

Лоури помисли малко и кимна.

- Добре тогава. Ще вземем твоя пояс. Ела с мен.

Лоури бързо тръгна нагоре по улицата, малката тъмна сянка точно на границата на зрението му отляво, а Себастиан отдясно изоставаше с крачка, две. Грубите му подметки не издаваха и най-малкия звук по паважа.

Разстоянието до сградата, приютила музея, не беше голямо, Лоури скоро вече ровеше за ключовете си. Вратата се отвори към черен мрак, но Лоури познаваше мястото наизуст и не светна с фенерчето, докато не наближи витрината със златния пояс. Потърси другите ключове и включи фенерчето, за да намери нужния.. Спря. Обходи със светлинния лъч предметите в шкафа.. Поясът липсваше!

Той нервно се обърна към Себастиан.

- Поясът не е тук. Трябва да са го продали на друг музей, докато ме е нямало.