Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх Страница 15

Той нервно се обърна към Себастиан.

- Поясът не е тук. Трябва да са го продали на друг музей, докато ме е нямало.

Себастиан наведе глава.

- Значи го няма. И аз никога няма да си го върна, но това не ме гневи. Твърде смирен човек съм. Никога не се гневя. Сбогом, сеньор Лоури.

- Чакай! Ще се опитам да ти върна пояса! Ще го откупя и ще го сложа някъде, където ще можеш да го намериш!

Себастиан спря на вратата, после се скри някъде в тъмното. Лъч светлина се вряза в прохода между витрините. Беше Терънс, пазачът на колежа.

- Кой е влязъл тук? - извика Терънс, стараеше се гласът му да звучи много храбро.

- Аз съм - каза Лоури, пристъпи към светлината и примига.

- Ох, професор Лоури! Ама вие доста ме изплашихте. Май не е време да се занимавате с тези джун-джурии.

- Нещо ми трябваше по работа - каза Лоури. -Исках да си препиша един надпис за лекцията ми утре.

- Намерихте ли го?

- Не. Вече не е тук. Предполагам, че са продали предмета.

- Професоре, Джебсън би продал и собствената си майка, сериозно ви говоря. Намали ми заплатата, ето какво направи. Много съжалявам, чух какво е направил и на вас. Защото много ми хареса тази ваша статия.

- Благодаря ти - каза Лоури, като пристъпваше към вратата, уплаши сеца не би Себастиан да се скрие.

- Е, вярно, попрекалил сте малко, професор Лоури. Аз пък мога да ви покажа хора на село, дето ще ви кажат, че са срещали много неща и не могат да обяснят какви са били. Не е добре за здравето да си просите от демоните да ви смажат.

- Да. Да, сигурен съм, ченее.Трябвадаси тръгвам, Терънс, но ако искаш, мини някой следобед през кабинета ми, щом се събудиш. Ще се радвам да чуя каквото знаеш.

- Благодаря, професор Лоури. Благодаря ви. Ще ви разкажа.

- Лека нощ, Терънс.

- Лека нощ, професор Лоури.

Лоури припряно се насочи кьм най-дълбоката сянка на улицата и когато се увери, че Терънс не може да го види, започна да се озърта за някаква следа от Себастиан. Но пред очите му се мяркаше понякога само тъмното нещо, което навсякъде ходеше с него.

Беше търсил хаотично почти двадесет минути, когато някой тихо го повика. Ето го и Себастиан -криеше се до един храст.

- Ох - с облекчение каза Лоури. - Надявах се, че не си изчезнал. Исках да ти кажа, че ако си склонен да почакаш, ще откупя златния пояс.

- Аз не се сърдя - каза Себастиан.

- Но си искаш обратно пояса, нали?

- Би ми било много приятно. Толкова хубав пояс беше. Направих го със собствените си ръце, с многобройни смирени молитви кьм Бога, и макар че металът идваше от езичниците, работата ми бе изпълнена с любов.

- Ще имаш своя пояс. Но тази нощ трябва да ме заведеш на мястото, където ще намеря четирите часа.

- Значи решил си да ги намериш?

-Да.

- Джим Лоури, чудя се дали эааеш какво ще ти струва да ги намериш.

- Каквато и да е цената, имам намерение ла го паправя!

- Днес си смел.

- Не съм смел. Зная какно трябва да направя, това е всичко.

- Джим Лоури, снощи ти срещна някои неща.

- Така е.

- Тези неща бяха па твоя страна. Те бяха силите па доброто. Не си загубил своите четири часа с тях, Джим Лоури. Нито пък с мен.

- Трябва да ги намеря.

- Не би могъл да понесеш силите от другата страна. Не би могъл да понесеш толкова болка, ужас и зло. Ако ще намираш тези четири часа, трябва да се подготвиш за среща отблизо с другите сили.

- Трябва да ги намеря.

- Тогапа, Джим Лоури, вярвай ми и аз ще ти покажа част от пътя. Останалият път ще го извървиш сам.

- Води и аз ще те следвам.

Изящната малка ръка па Себастиан направи кръстен знак във въздуха, после посочи път нагоре. Лоури се намери па гладко синкаво шосе, което завиваше нагоре и напред сякаш чак до луната.

Себастиан стисна в ръка броеницата си и закрачи напред. Лоури се озърташе, но колкото и да търсеше, не видя малкото черно невдо, нито чу смеха му, ако този смях идваше от него.

Вървяха дълго, покрай просгряни в далечината ни пи и скупчени спящи къщи. Веднъж ги подмша същество с приведена глава и скрито лице, вървеше надолу с бапни морни крачки, но Лоури не разбра какво е.

Пътят под краката им стана начупен, като че някога е бил направен от стъпала, които времето е превърнало в чакъл. Все по-често в пукнатините се появяваха снопчета трева, явно пътят не беше използван много. Отпред мъгливите очертания на планини се оформиха в погледа му, после на Лоури му се стори, че твърде бързо са надвиснали право над тях. Пътят започпа да криви и да се гмурка по склоновете, накланяше се навън, заставаше почти вертикално навътре, тук наглед земетръси и лавини бяха поработили старателно. Даже и сега, както вървяха по него, понякога потреперваше, веднъж с въздишка, завършила в грохот, цяло парче от пътя се срути зад тях, оставяйки пустота след себе си. Лоури вече се тревожеше дали въобще ще успее да се върне.

- Сега става по-трудно - каза Себастиан. - Някога катерил ли си се по планини?

- Не много често.

- Е… досгатъчно силен изглеждаш.

Себастиан се отклони под прав ъгъл от виещия се

път и с лекота закрачи нагоре по почти вертикалната скала. Лоури се закатери и изумен откри, че колкото и висок да му се бе сторил този склон, беше само осем-девет фута и той го преодоля лесно. Повървяха покрай ръба, пътят бързо потъваше долу, докато започнала се вижда като бяла струна. Тук горе вятърът беше малко по-силен, но още топъл, луната светеше дружелюбно. Струваше му се, че имат някаква основателна причина да бъдат колкото може по-незабележими, сега Себастиан се притискаше в друга скала, този път наистина висока.

- Става малко по-лошо - каза Себастиан. - Бъди много внимателен.

Бяха стигнали края и на двете скали, тук рязък завой надясно предлагаше само усещането за грапав камък на опипващите пръсти.

Лоури погледна надолу и леко му прилоша. Страхуваше се от височина не повече от всеки друг, но скалата сякаш падаше безкрайно и беше привидно съвсем отвесна, можеше да си представи как пада през това пространство. Далече, далече долу малък поток, приличащ на парче блестяща тел, се виеше през назъбените скали, тук-там по камъка дървета, смалени от разстоянието, стърчаха като протегнати ръце. Себастиан беше изчезнал зад завоя. Лоури все така опипваше, но не намираше опора.

Наведен силно напред, той видя ръб. Стори му се, че ако се хвърли с протегнати ръце, ще може да го стигне. Наклони се и го сграбчи диво. Хвапа се за ръба, въздухът се вкопчи във висящите му крака.

- Продължавай - каза Себастиан.

Лоури се придвижваше сантиметър по сантиметър. Твърде трудно беше да се удържи, грубата повърхност на ръба нараняваше ръцете му и беше едва забележимо наклонена навън. Опита се да види Себастиан, но му пречеше ръката. Уморяваше се, гадеше му се от страх, сякаш нещо се бе втренчило в него, готово да го хвърли надолу. Погледна над ръба.

Огромно черно петно се бе надвесило над него, две големи очи блестяха в злоба!

Лоури погледна надолу - под него имаше само празнота.

Чу се звук на меко мъркане, тъмното петно се надвеси още по-близо. Нещо започна бавно да откъсва пръстите на Лоури от ръба.

- Себастиан!

Никакъв отговор от монаха.

- Себастиан!

Мъркането над главата му стана посилно и доволно.

Едната му ръка почти губеше допир с ръба, накрая увисна! Лоури се клатеше във въздуха - нещото започна бавно и удовлетворено да отделя от камъка и лявата му ръка. Спомни си за револвера, измъкна го от джоба и го насочи нагоре.

Нищо не се промени в очите. Мъркането омекна още повече. Изневиделица Лоури почувства увереност, че не бива да стреля, макар и да не можеше да я оформи в ясни думи. Ако стреля, върху него ще налети цяла глутница, съмняваше се дали куршумите ще им навредят. Лявата му ръка изтърва ръба, той се преметна далече от скалата, въздухът пищеше в лицето му, нахлуваше в ноздрите му, мракът алчно го поглъщаше.

Виждаше звездите и луната да се въртят в объркан танц, грапавото лице на скалата се носеше нагоре с невероятна бързина, но блестящата нишка на потока едва бе набъбнала, откакто падна.

Не си спомняше допира със земята. Лежеше на толкова гладка повърхност, че я усещаше като метал. Той зашеметено се надигна на колене и надникна над края на този втори ръб. Откри потока все така далече долу, би трябвало дърветата да са спрели летежа му.

Къде беше Себастиан?

Вгледа се нагоре, но не забеляза знак за присъствието на съществото, което го бутна. Погледна наляво и надясно, но не намери начин да слезе от това място. Притисна се в камъка и запристъпва по ръба. Тук имаше малки пещери, в тъмната им паст се криеха същества, които той смътно усещаше. Знаеше, че не бива да влиза. И все пак… все пак, как иначе би могъл да слезе?

Една от пещерите беше по-голяма от останалите, трябваше да влезе в нея, макар че доста от решимостта му се бе изпарила. Пропълзя на колене и длани, пръстите му напипаха нещо като козина, той отскочи назад. Някой го блъсна леко изотзад и го свали отново на колене. Целият под на това място беше от козина, която сухо гьделичкаше дланите му.