Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх Страница 16

Една от пещерите беше по-голяма от останалите, трябваше да влезе в нея, макар че доста от решимостта му се бе изпарила. Пропълзя на колене и длани, пръстите му напипаха нещо като козина, той отскочи назад. Някой го блъсна леко изотзад и го свали отново на колене. Целият под на това място беше от козина, която сухо гьделичкаше дланите му.

Дълбок равнодушен глас каза:

- Вървете пред мен, моля.

Не се осмели да погледне говорещия, който и да беше. Стапа и тръгна напред. Имаше широки плоски стъпала, понякога се спъваше в тях. Явно бе изгубил някъде фенерчето, но и без това не би го използвал от страх. В това място имаше нещо ужасяващо, нещо непреодолимо, което го очакваше в мълчаливо търпение може би зад следващия завой, може би зад втория… Блъсна се в грапава степа и се натърти.

- Продължавайте, моля - каза с досада гласът зад него.

- Къде е… къде е Себастиан? - осмели се да попита.

- Сега не сте с тях. Сега сте с нас. И се старайте да не създавате неприятности, защото долу в един от тези тунели имаме изнепада за вас. Проходът, бедни ми човече, е надясно. Не си ли спомняте?

- Аз… аз никога не съм идвал тук преди?

- О да, идвал сте. Наистина е така. Нали е идвал?

- Сигурен съм, че е идвал - каза друг глас наблизо.

- Много, много пъти.

- А, не толкова много - каза другият глас. - Май всичко на всичко три пъти. Искам да кажа, точно тук, на това място.

- Вървете, вървете - каза първият глас с прозявка.

Всичко, което можеше да направи, бе да насили

краката си. Чакаше го нещо непроизносимо страшно,

нещо, до което не смееше да доближи, нещо, което ще го доведе до лудост, ако само го погледне!

- Вече ни принадлежите, така че продължавайте.

- Какво ще ме правите?

- Ще видите.

Усещаше наклон под краката си, с всяка стъпка нещата като че се събуждаха и отпълзяваха настрани, едва не го събаряха, веднъж се увиваха около глезените му, друг път го блъскаха грубо.

Наклонът беше много дълъг, в дъното му имаше мрак. Не бива да отива там! Трябва да се върне, докато още има време!

- Хайде вървете - казаха скучаещите гласове. -Вече сте наш.

Пред него всичко беше неподвижно. Пред него…. Лоури се отпусна надолу, твърде слаб и болен за да продължи, твърде уплашен от онова пред него, за да направи дори крачка. Всичко се въртеше, нещата наоколо виеха в лицето му.

Тогава чу слабия тих гласен на Себастиан да произнася дълги монотонни изречения на латински.

Себастиан!

Лоури се изправи мъчително и се затътри към звука. Не беше сигурен дали тунелът се е разделил на две и дали върви все още. Не беше сигурен в нищо, освен в гласа на Себастиан.

Зави зад поредния ъгъл и примига в мътната светлина, процеждаща се високо горе през прозорец с цветни стъкла. В това място сякаш имаше само сенки и прах, но лека-полека започна да различава и други неща. Седем бика, издялани от камък, стояха един до друг на висок рафт. Едното копито на всеки бик беше поставено върху кръгъл предмет, равнодушните каменни очи гледаха сцената долу.

Подът беше много хлъзгав, едва можеше да стои на крака и Лоури тежко увисна на мръсна драперия вдясно от него.

Стаята беше пыша с хора, половината от тях -мъже, а останалите - жени. Себастиан стоеше зад малък олтар малко нал главите на множеството. Изящните ръце па Себастиан правеха бавни, отработени движения над главите, очите му гледаха нагоре, за да срещнат лъчите, падащи от високия прозорец. Пред него беше разтворена гигантска книга, кръст и свещен пръстен задържаха страницата на мястото й. А около него в широк кръг бяха жените.

Те бяха красиви жени, всички облечени в бяло, понякога само от качулките им проблясваше червено. Имаха невинни лица на светици, движеха се грациозно и плавно.

Близо до този подвижен кръг от външната му страна стоеше друг кръг - от мъже. И те бяха облечени в бяло, но лицата им не бяха чисти, озъбените им усмивки излъчваха зло. По белите им качулки имаше тъмни петна, които не се и опитваха да прикрият.

Себастиан продължи молитвата и движеше ръцете си над главите им за благословия. Кръгът от жени обикаляше бавыо и тихо около него, но никоя не поглеждаше нагоре, освен когато минаваше пред олтара. А кръгът на мъжете въобще не обръщаше внимание на Себастиан.

Лоури едва не извика. Той видя какво правеха. Когато жените от кръга минаваха зад олтара, мъжете неочаквано посягаха към тях със сгърчени пръсти, а хвърлените през рамо погледи на жените изведнъж се изпълваха с похот, после отново с невинно изражение минаваха пред олтара. Мъжете се побутваха и се под-

хилваха, после пак протягаха ръце.

А Себастиан все се молеше, добрите му очи не се откъсваха от квадрата светлина.

Лоури се опитваше да се измъкне оттук, но подът беше толкова хлъзгав, че с мъка се удържаше на крака и не можеше да побегне. Тогава видя какво заливаше пода. Два-три пръста дебел слой кръв!

Той закрещя.

Всички се обърнаха и впериха погледи в него. Себастиан сведе глава с блага усмивка. Другите си мърмореха, сочеха го и се зъбеха, усещаше се все по-силният им гняв.

Неочаквано седемте бика на рафта оживяха с рев. Подритнаха с крака, кръглите предмети помръднаха, сега се виждаше, че това са човешки черепи. Отново удариха с копита, черепите се стовариха от рафта насред разгневената тълпа, събориха няколко жени и мъже, но не засегнаха Себасгиан.

Лоури не можеше да избяга. Не можеше да диша. Тълпата вече виеше от ярост, очевидно всички смятаха, че той е хвърлил черепите и се втурнаха към него.

Малко преди да го стигнат, той успя да се справи с наклона. Затича нагоре колкото можеше бързо. Вълно-образно меняща очертанията си сянка се стрелна и му препречи пътя.

- Къде отиваш?

Лоури лудо захвърли нещото настрани и продължи своя бяг.

Удар изотзад го събори, един глас изкрещя:

- Къде си тръгнал? Трябвада стоиш тук ида видиш всичко!

Но Лоури се изправи и се втурна. Ревът на тълпата се чуваше по-слабо, но той знаеше, че сега около него имаше други неща, летяха отзад и ниско над главата му,

жадуваха да се спуснат и да спрат бягството.

Блъсна се в степа, по когато стана, за да потърси път напън, вече я нямаше. Виковете на тълпата се засилваха. Той вече се опитваше да намери изход, разрани си ръцете. Проблясваха ножове, студеното ухапване на острие по китката му веднага бе стоплено от собствената му кръв, изтичаща от раната. Той се хвърли напред и падна от високо. Пръстите му сграбчиха трева, осветена от луната, той скочи и затича, бягаше по пясък, който го бавеше и се препъваше. Още можеше да чуе бръмчене отгоре и отзад. Вече се измъкваше от тълпата, но дали би могъл някога да се избави от тези сенки?

- Себастиан!

Но нямаше пикакъв Себастиан.

- Себастиан!

Слабо бръмчащи същества над главата муи размазани очертания на неща, които препускаха заедно с него. Лунната светлина падаше бяла върху обширно равно пространство, приличаше на пресъхнало солено езеро. Беше излязъл на открито, за него нямаше нито скривалище, нито убежище. Беше излязъл на открито, преследван от неща, които не можеше да види, които искаха да го отведат обратпо!

Някаква сянка се очерта пред него в далечината. Тон с усилие се поспря, за да промени посоката и да се отдалечи от фигурата. Имаше нещо в шапката и, в тъмното наметало, във висящото от ръката…

Джек Кеч!

Намерп се пред една падпна, заспуска се мъчително надолу. Пропълзя по дъното и се промъкна навътре в малка горичка. Някои го викаше, но той не можеше да различи думите. Някой, който пе биваше ннкога.

никога да го открие тук! Наоколо и високо над него бяха белите планини, предлагаха му убежище и той навлизаше все по-дълбоко сред тях.

Дърветата растяха по-нагьсто, тревата беше мека и сякаш го пазеше.

Нещо тежко си пробиваше път през храстите, с намерение да го открие и той лежеше съвсем безмълвно, плътно притиснат в земята. Нещото идваше все по-наблизо, гласът мърмореше неразбрано.

После гласът се отдалечи, прашенето на клони се чуваше по-слабо и Лоури се отпусна на влажната трева, опитвайки седа успокои дишането си. Лунната светлина ваеше крехки форми от сенките, нощният вятър носеше топла ласка. Той дишаше тихо, сърцето му вече не удряше като чук.

Чувството, което го заля, беше почти като опиянението от победа. Не намери своите загубени четири часа! Не ги намери! Повдигна се леко и подпря брадичка в дланите си, гледаше невиждащо бялата сянка пред себе си.

Не намери своите четири часа!

В този миг очите му се фокусираха върху нещото, пред което лежеше. Осъзна, че се е изпънал върху надгробие, усети свежия аромат на цветя, цъфнали доста кьсно за пролетта наоколо.

На белия камък се виждаше надпис.

Но що за надпис бе това?

Той се примъкна по-наблизо и прочете:

ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ Роден 1901 Починал 1940 Почивай емир

Той отскочи назад.

Привдигна се на колене, успя да се изправи. Нощта се въртеше лудо около него, отново прозвуча пронизи-телпият смях и малкото тъмно петно се стрелна, за да избяга от погледа му.