Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1 Страница 2

— Все пак мисля, че разполагаш с един-два часа.

Баст хвърли поглед към вратата и после отново към Коте.

Лицето на съдържателя се развесели.

— Ще ти се обадя, преди да започнем — той го пропъди с ръка. — Хайде, тръгвай сега.

* * *

В „Пътният камък“ мъжът, който наричаше себе си Коте, правеше обичайните неща. Движеше се като часовников механизъм — като каруца, която минава в дълбоките коловози по пътя.

Първо беше ред на хляба. Той смеси брашно, захар и сол, без да си прави труда да отмерва количествата. Добави парче мая от едно глинено гърне в килера, омеси тестото, след което оформи кръгли самуни и ги остави да се надигнат. Разгреба жарта в кухненската печка и разпали огън.

После се премести в общата стая, запали огън в голямата камина от черен камък и изчисти пепелта от широкото огнище край северната стена. Изпомпа вода, изми си ръцете и донесе парче овнешко месо от мазето. Нацепи нови подпалки, внесе дърва за горене, продупчи надигащия се хляб и го премести по-близо до вече топлата печка.

И тогава изведнъж се оказа, че вече няма нищо повече за вършене. Всичко беше готово. Всичко беше чисто и подредено. Червенокосият мъж застана зад бара и зареяните му в далечината очи бавно се съсредоточиха върху настоящето и самата странноприемница.

Те се спряха върху меча, който висеше окачен върху стената над бутилките. Не беше особено красив меч — не беше богато украсен и не грабваше окото. Беше някак заплашителен. По същия начин, по който изглежда заплашителна някоя стръмна скала. Мечът беше сив, чист и студен на пипане. Беше остър като строшено стъкло. В тъмното дърво на дъската, върху която беше монтиран, беше издълбана една-единствена дума — „Безразсъдство“.

Съдържателят чу тежки стъпки по дървената площадка отвън. Мандалото на вратата шумно хлопна, последвано от гръмогласно „Ехооо“ и думкане по вратата.

— Момент! — извика Коте.

Той забърза към входната врата и превъртя тежкия ключ в лъскавата месингова ключалка.

Греъм стоеше на прага, вдигнал масивната си ръка, за да почука на вратата. Като видя съдържателя, на обветреното му лице се появи усмивка.

— Днес май Баст отново отвори вместо теб? — попита той.

Коте му се усмихна търпеливо.

— Добро момче е — продължи Греъм. — Само дето е малко нервен. Мислех си, че днес няма да отваряш. — Той се прокашля и сведе за миг поглед към краката си. — Не бих се изненадал, като се има предвид какво се случи.

— Отворено е както винаги. — Коте прибра ключа в джоба си. — Какво мога да направя за теб?

Греъм отстъпи от прага на вратата и кимна към улицата, където наблизо стоеше каруца с три бурета. Бяха нови, от светло полирано дърво и с лъскави метални обръчи.

— Знаех, че тази нощ няма да заспя и ги сковах набързо за теб. Освен това чух, че днес ще дойдат семейство Бентън с първата реколта от късните ябълки.

— Благодарен съм ти за това.

— Направил съм ги хубави и стегнати, за да държат през зимата. — Греъм отиде до каруцата и гордо почука една от бъчвите. — Нищо не може да стегне стомаха по-добре от зимната ябълка. — Той вдигна поглед с лека искрица в очите и отново почука по обръча на бъчвата. — Схващаш ли шегата? Да го „стегне“?

Коте изпъшка и потри лицето си.

Греъм се изкикоти на собствената си шега и поглади един от блестящите обръчи на бъчвата.

— Никога преди не съм правил бъчва с месинг, но излязоха много хубави. Кажи ми, ако започнат да изпускат. Ще се погрижа за тях.

— Радвам се, че не те е затруднило много — рече съдържателят. — Избата става влажна. Безпокоя се, че желязото просто ще ръждяса след няколко години.

Греъм кимна.

— Това е съвсем разумно предположение — съгласи се той. — Не са много хората, които гледат на нещата в перспектива. — Той потри ръце една в друга. — Какво ще кажеш да ми помогнеш? Не бих искал да изпусна някоя и да ти одраскам пода.

Захванаха се да ги пренасят. Две от бъчвите отидоха в мазето, а третата пренесоха покрай бара, през кухнята и я оставиха в килера.

Сетне мъжете се отправиха обратно към общата стая и застанаха от двете страни на бара. За момент настъпи мълчание, докато Греъм оглеждаше празното помещение. Край бара имаше два стола по-малко и празно място, оставено от липсваща маса. В подредената обща стая това биеше на очи като липсващи зъби.

Греъм отмести погледа си от добре почистения под близо до бара. Бръкна в джоба си и извади с леко трепереща ръка два матови шима.

— Би ли ми дал една малка бира, Коте? — попита той с дрезгав глас. — Знам, че е рано, но ми предстои дълъг ден. Ще помагам на Мърионс да приберат житото си.

Съдържателят наля бирата и мълчаливо му я подаде. Греъм изпи половината на една дълга глътка. Ъгълчетата на очите му бяха зачервени.

— Лошо се получи снощи — каза той, без да поглежда Коте в очите, и отпи отново.

Коте кимна. Беше твърде вероятно това да е единственото нещо, което Греъм щеше да каже за смъртта на мъжа, когото бе познавал през целия си живот. Тези хора знаеха всичко за смъртта. Те убиваха собствения си добитък. Умираха от треска, от падания или от гангрена. Смъртта за тях беше като някой неприятен съсед. Не говореха за нея от страх да не ги чуе и да не реши да ги посети.

Разбира се, историите правеха изключение. Разказите за отровени крале, дуели и стари войни бяха предпочитани. С тях хората обличаха смъртта в непознати дрехи и я изпращаха далеч от вратите си. Пожарът, причинен от комин, или кашлицата, предизвикана от круп, бяха ужасяващи. Но процесът срещу Гибеа или обсадата на Енфаст — това беше друга работа. Бяха като молитви, като заклинания, промърморвани късно през нощта, когато вървиш сам в тъмното. Историите бяха като амулетите от половин пени, които човек си купува просто за всеки случай от някой амбулантен търговец.

— Колко дълго ще остане онзи писар? — попита Греъм след известно време и гласът му отекна в халбата, която беше надигнал. — Може да ми се наложи да имам нещо написано черно на бяло — ей така, просто за всеки случай. — Той леко се намръщи. — Баща ми винаги ги наричаше „документи за всеки случай“. Не мога да си спомня как се казваха в действителност.

— Ако трябва да се погрижиш само за стоката си, се нарича „разпореждане със собствеността“ — сухо рече съдържателят. — Ако се отнася до други неща, се нарича „нареждане за изпълнение на завещанието“.

Греъм повдигна вежди и погледна учудено съдържателя.

— Поне така съм чувал — добави съдържателят, сетне наведе поглед и затърка плота с чист бял парцал. — Писарят спомена нещо такова.

— Нареждане… — промърмори Греъм в халбата си. — Май просто ще поискам да направи документи за всеки случай и ще го оставя да реши как да ги нарече официално. — Той вдигна поглед към съдържателя. — Предполагам, че и други хора ще поискат да направят същото, като се има предвид какво се случва.

За момент изглеждаше, че съдържателят ще се намръщи раздразнено на думите му, но не, той не стори нищо такова. Изправен зад бара, Коте изглеждаше по същия начин както винаги — лицето му беше ведро и любезно. Той кимна непринудено.

— Спомена, че смята да се захване с работа по обяд — рече Коте. — Малко е неспокоен след всичко, което се случи снощи. Ако някой дойде да го търси преди обяд, предполагам, че ще остане разочарован.

— Това няма особено значение — сви рамене Греъм. — Така или иначе, до обяд в целия град едва ли ще има повече от десетина души. — Той отпи още една глътка бира и погледна навън през прозореца. — Днес със сигурност всички са на полето.

— Писарят ще бъде тук и утре — рече съдържателят и сякаш малко се поотпусна. — Така че няма нужда всички да бързат да го търсят днес. Някакви хора откраднали коня му край Абътс Форд и сега се опитва да си намери нов.

— Горкият нещастник. — Греъм съчувствено цъкна с език. — Няма начин да намери кон по средата на прибирането на реколтата. Дори и Картър не можа да замени Нели, след като онова паякообразно нещо го нападна при Старокаменния мост. — Той поклати глава. — Изглежда нередно такова нещо да се случи на по-малко от три километра от прага ти. Някога… — Греъм внезапно спря. — Пресвета дево, говоря като стария си баща. — Наведе брадичка надолу и преправи гласа си да звучи по-дрезгаво. — _Някога, когато бях момче, времето беше по-хубаво. Мелничарят не мамеше на везната, а хората си гледаха своята работа._

На лицето на съдържателя се появи замислена усмивка.

— Баща ми казваше, че бирата някога била по-добра и по пътищата имало по-малко коловози.

Греъм се усмихна, но усмивката му бързо угасна. Той сведе поглед, сякаш се чувстваше неудобно от онова, което му предстои да каже:

— Знам, че не си от тук, Коте, и не ти е лесно. Някои хора мислят, че чужденците дори не различават кое време на деня е. — Той си пое дълбоко дъх, като все още избягваше да погледне съдържателя в очите. — Но аз мисля, че ти знаеш работи, които другите не знаят. Имаш _по-широк_ поглед върху нещата. — Той вдигна поглед и очите му бяха сериозни и уморени, потъмнели от липсата на сън. — Наистина ли нещата са толкова мрачни, колкото изглеждат напоследък? Пътищата са толкова лоши. Хората биват ограбвани и… — Греъм направи видимо усилие да не погледне отново към празното място на пода. — Всички тези нови данъци толкова затрудняват положението. Момчетата на Грейдън скоро ще загубят фермата си. Онова нещо, подобно на паяк. — Той отпи отново от бирата. — Толкова зле ли е, колкото изглежда? Или просто остарявам като баща ми и нещата вече не ми се виждат така хубави, както когато бях момче?