Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра Страница 40

— Вземи и ръкавиците ми — той ги издърпа от ръцете си и ги бутна в гърдите ми. След това жената дръпна моя благодетел на страни, преди да успея да му кажа и една дума за благодарност. Гледах след тях, докато си тръгваха. Тъмните им наметала ги караха да изглеждат като отдалечаващи се сенки на фона на осветените от луната улици на Тарбеан, които бяха с цвят на въглища.

Не беше минала и минута, когато видях иззад ъгъла пред мен да се появява светлината на карнавалните факли. Звукът от стотиците мъже и жени, които пееха и крещяха, ме удари като вълна. Отдръпнах се, докато не усетих, че гърбът ми опира в стена, след това немощно започнах да се придвижвам настрани по нея, докато не попаднах в нишата на вход.

Наблюдавах карнавала от скришното си място. Изсипа се тълпа хора, които крещяха и се смееха. Техлу стоеше гордо изправен върху задната част на една каруца, теглена от четири бели коня. Сребърната му маска проблясваше на светлината на факлите. Наметалото му беше безупречно бяло с подплата от кожа на ръкавите и яката. Каруцата беше следвана от свещеници в сиви раса, които звъняха със звънци и напяваха.

Мнозина от тях носеха тежките железни вериги на каещите се свещеници.

Звукът на гласовете и звънците, напевите и дрънкането на веригите се смесваха в странна музика. Очите на всички бяха насочени към Техлу.

Никой не ме видя да стоя скрит в сенките на входа.

Бяха необходими десетина минути, докато цялата процесия се изниже покрай мен. Едва тогава излязох от скривалището си и предпазливо се отправих към дома. Движех се бавно, но монетата, която държах, ми даваше сила. Проверявах дали талантът е в шепата ми на всеки десетина крачки, за да се убедя, че измръзналата ми ръка все още го стиска здраво. Искаше ми се да сложа ръкавиците, но се страхувах, че ще изпусна монетата и ще я изгубя в снега.

Не знам колко време ми е било необходимо, за да се прибера. Ходенето леко ме стопли, макар че продължавах да усещам краката си изтръпнали и вдървени. Когато погледнах назад към следите, които оставях, видях, че всяка втора крачка е белязана с кървава диря. Странно, по някакъв начин това ме успокои. Крак, който кърви, беше по-добре от такъв, който е измръзнал като чукан.

Спрях в първата кръчма, която разпознах — „Смеещият се мъж“. От нея се носеха музика, песни и празнични звуци. Не минах през предната врата, заобиколих откъм задната уличка. На входа на кухнята имаше две момичета, които се бяха измъкнали от работа и бърбореха помежду си.

Докуцуках до тях, като се подпирах на стената. Забелязаха ме, едва когато застанах пред тях. По-младата от двете погледна към мен и остана със зяпнала уста.

Направих още една крачка към тях.

— Може ли някоя от вас да ми донесе храна и едно одеяло? Мога да платя — протегнах ръка и се ужасих, като я видях колко силно трепери.

Отстрани на лицето бях омазан с кръв.

— Моля ви. — Вътрешната страна на устата ме болеше, когато говорех.

Те ме гледаха известно време в смаяно мълчание. След това се спогледаха и по-голямата дръпна другата вътре. Малкото момиче изчезна зад вратата, без да каже и дума. По-голямата, която сигурно беше към шестнайсетгодишна, се приближи до мен и протегна ръка.

Дадох й монетата и след това тежко отпуснах ръка.

Тя погледна таланта и след като ме изглежда продължително, изчезна във вътрешността на сградата.

През отворената врата се чуваха топлите, шумни звуци на оживената странноприемница — тихият шепот на разговорите, прекъсван от време на време от смях, острото дрънчене на бутилки и глухото думкане на дървените халби върху масите.

А между всички тези звуци на заден план нежно се промъкваше свиренето на лютня. Беше едва доловимо, почти удавено от останалия шум, но аз го разпознах толкова безпогрешно, колкото майката различава плача на бебето си, който се чува през десет стаи. Музиката беше като спомен за семейството, за приятелството и топлото огнище. От нея стомахът ми се стягаше и ме боляха зъбите. За миг спрях да усещам болката от студа в ръцете си и вместо това закопнях за познатото усещане от тях да струи музика.

Направих бавна, провлечена крачка. Полека се плъзнах по стената, надалеч от вратата, докато накрая вече не можех да чувам музиката. След това направих още една крачка, докато болката в ръцете ми от студа се върна, а болката в гърдите ми не се дължеше на нищо повече от няколкото счупени ребра. Това бяха по-прости болки, които по-лесно можех да понеса.

Не знам колко време мина, преди двете момичета да се върнат. По-малката държеше одеяло, увито около нещо. Притиснах го към наранените си гърди. Изглеждаше твърде тежко за размера си, но ръцете ми трепереха леко под собствената си тежест, така че ми беше трудно да преценя. По-голямото момиче протегна към мен малка, тежка кесия. Взех и нея и я стиснах толкова здраво, че премръзналите ми пръсти ме заболяха.

— Можеш да се настаниш до огнището вътре, ако искаш — погледна ме тя.

По-малкото момиче бързо кимна.

— Нати няма да има нищо против. — Тя пристъпи към мен и се протегна да хване ръката ми.

Дръпнах се назад, като почти паднах.

— Не! — исках да изкрещя, но вместо това от устата ми излезе немощно грачене: — Не ме докосвай — гласът ми трепереше, макар не бях сигурен дали звучеше ядосано или уплашено.

Подпрях се с олюляване на стената.

— Ще се оправя — гласът ми звучеше несигурно в собствените ми уши.

По-малкото момиче започна да плаче, а ръцете й висяха безполезно настрани.

— Имам къде да отида — гласът ми стана дрезгав и аз се обърнах.

Побързах да се отдалеча. Не бях сигурен от какво бягам — вероятно от другите хора. Това беше още един урок, който бях научил, и то може би твърде добре — хората означаваха болка. Зад гърба си чух сподавен плач. Имах чувството, че мина цяла вечност, докато накрая стигна до ъгъла.

Добрах се до скривалището си, където покривите на две сгради се съединяваха под трети покрив, който висеше над тях. Така и не разбрах как успях да се изкача догоре.

В одеялото имаше цяла дамаджана вино с подправки и самун пресен хляб, а до него — парчета пуешки гърди, които бяха по-големи и от двата ми свити юмрука, взети заедно. Увих се в одеялото и се скрих от вятъра, докато снегът се превръщаше в суграшица. Тухлите на комина зад гърба ми бяха топли и прекрасни.

Първата глътка вино изгори устата ми като огън на местата, където бяха нараняванията. Но втората изобщо не пареше толкова. Хлябът беше мек, а пуйката още топла.

Събудих се в полунощ, когато всичките камбани в града започнаха да бият. Хората тичаха по улиците и крещяха. Седемте дни на Голямата скръб бяха зад гърба ни. Денят на средата на зимата беше отминал. Беше започнала нова година.

> 23.

> Горящото колело

Останах така увит в скривалището си през цялата тази нощ и се събудих на следващия ден, за да установя, че тялото ми се е превърнало в болезнен стегнат възел. Тъй като имах още храна и малко вино, предпочетох да си остана на мястото, вместо да рискувам да падна, докато се опитвам да сляза до улицата.

Този ден нямаше слънце и духаше влажен вятър, който сякаш никога нямаше да спре. Поривите му навяваха суграшицата дори под защитата на покрива, който ме пазеше. Коминът зад мен беше топъл, но не достатъчно, за да изсуши одеялото ми или да прогони вледеняващата влага, която се бе просмукала в дрехите ми.

Довърших виното и хляба още в началото на деня и след тона прекарах по-голямата част от времето си в опити да оглозгам докрай костите от пуйката и да стопя малко сняг в дамаджаната, за да мога да пийна вода.

Нито едното от двете не се оказа много успешно и накрая се наложи да напълня устата си с кишав сняг, от който ми остана такъв вкус на катран, че неволно потреперих.

Въпреки нараняванията ми следобеда успях да заспя и се събудих късно през нощта, изпълнен с най-прекрасното усещане за топлина.

Махнах одеялото от себе си и се изтърколих по-далеч от комина, който сега бе станал твърде горещ, само за да се събудя отново призори, този път целият треперещ от подгизналата ми от влага кожа. Чувствах се странно замаян и объркан. Отново се сгуших до комина и прекарах остатъка от деня в неспокойна и трескава дрямка, от която непрекъснато се будех.

Нямам спомен как съм успял да сляза от покрива — така както не бях на себе си от треската и почти осакатен. Не си спомням и как съм изминал разстоянието от близо километър през Талоус и Крейте. Само си спомням, че паднах по стълбите, които водеха към мазето на Трапис, като продължавах здраво да стискам кесията с парите си. Докато лежах на пода, изпотен и треперещ, чух шляпането на босите му крака по камъка.

— Какво, какво — нежно каза той, докато ме изправяше. — Тихо, тихо.

Трапис се грижеше за мен през дългите дни, в които треската не спираше. Той ме увиваше в одеяла, хранеше ме и когато треската не показа никакви признаци, че ще мине от само себе си, използва парите, които бях донесъл, за да ми купи лекарство с горчиво-сладък вкус. Гледаше лицето и ръцете ми да са влажни и хладни, като не спираше да мърмори своето търпеливо и нежно „Какво, какво. Тихо, тихо“, докато аз крещях, обезумял от безкрайните, трескави сънища за мъртвите ми родители, чандрианите и мъжа с празните очи.