Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра Страница 64

— Виждаш ли? — Сим отново се обърна към Манет. — Защо си толкова дръпнат днес? Кога си спал за последно?

— Недей да ми говориш с този тон — промърмори Манет. — Дремнах няколко часа миналата нощ.

— Коя точно нощ? — настоя Сим.

Манет замълча за момент и погледна надолу към подноса си.

— Нощта на Фелинг?

Уилем поклати глава и промърмори нещо на сиару.

— Манет, вчера беше Сендлинг. Преди два дни ли си спал за последно?

— Вероятно не — отвърна несигурно Манет. — Винаги губя представа за времето, когато дойде приемането. Нямам никакви часове и това ми обърква графика. Освен това наваксвам по един проект в рибарниците. — Той не довърши, потърка лицето си и след това вдигна поглед към мен. — Те са прави. Точно сега леко съм се побъркал. Що се отнася до септагията на Текам, фолклора и другите тям подобни — за мен това е твърде книжна работа, но пък е интересно за изучаване. Не исках да те обидя по никакъв начин.

— Не си ме обидил — отвърнах аз непринудено и кимнах към подноса на Совой. — Би ли ми подал това? Щом като вашият благородник няма да се връща, ще взема неговия хляб.

* * *

След като Симон ме заведе да се запиша за различните предмети, аз се отправих към Архива, нетърпелив да го разгледам след всичките тези години, през които можех само да мечтая за него.

Този път, когато влязох в Архива, зад бюрото там седеше млад благородник и драскаше с перо върху лист хартия, който беше покрит със следи от много поправки и зачертавания.

Докато се приближавах, той се намръщи и задраска още един ред.

Лицето му беше навъсено. Ръцете му бяха меки и бледи. Ослепително бялата му ленена риза и наситено синята му жилетка миришеха на пари. На частта от мен, която още не се беше сбогувала с Тарбеан, й се прииска да пребърка джобовете му.

Той продължи да скрибуца с перото си още известно време, преди накрая да го остави с въздишка на силно раздразнение.

— Име — попита той, без да вдига поглед.

— Квоте.

Той прелисти дебелата книга, намери страницата, която търсеше, и се намръщи.

— Няма те в книгата. — Той ми хвърли бегъл поглед, намръщи се отново и след това се върна към стиха, който пишеше. Когато не показах, че имам намерение да напусна стаята, той махна с ръка, сякаш за да прогони някаква досадна буболечка.

— Чувствай се свободен да си тръгнеш.

— Аз просто…

Амброуз отново остави перото.

— Виж сега — бавно каза той, все едно обясняваше на някой бавноразвиващ. — Няма те в книгата — той направи пресилен жест с двете си ръце към книгата — и не можеш да влезеш. — Направи нов жест към вътрешните врати. — Точка по въпроса.

— Току-що ме приеха…

— Тогава, разбира се, те няма в книгата — отчаяно вдигна ръце.

Изрових от джоба си бележката за приемането.

— Самият магистър Лорен ми даде това.

— Не ме е грижа дори и да те беше донесъл тук на гърба си — отвърна Амброуз и многозначително топна отново перото си в мастилото. — Сега спри да ми губиш времето. Имам работа за вършене.

— Да ти _губя_ времето? — попитах го аз, вече загубил хладнокръвието си. — Имаш ли представа през какво съм преминал, за да стигна до тук?

Амброуз ме погледна и лицето му внезапно се развесели.

— Чакай, нека да отгатна — прекъсна ме той, сложи ръце на масата и се изправи. — Ти винаги си бил по-умен от другите деца в забутаното село Клодхъмп или от което там забутано място си, където има една-единствена уличница и нищо повече. Способността ти да четеш и да броиш е изпълвала с благоговение местните селяни.

Чух отварянето и затварянето на външната врата зад себе си, но Амброуз не чу нищо, докато заобиколи бюрото и се подпря в предната му част.

— Родителите ти са знаели, че си специален, затова са спестявали няколко години, купили са ти чифт обувки и са използвали свински чул, за да ти ушият риза. — Той се протегна и опипа плата на новите ми дрехи между пръстите си. — Необходими са ти били месеци вървене и друсане в разни каруци, теглени от мулета, за да стигнеш до тук. Но накрая… — Той широко разтвори ръце. — Слава на Техлу и всички негови ангели! Ти вече си тук! С блеснал поглед и изпълнен с мечти!

Чух смях и когато се обърнах, видях, че по време на тирадата му бяха влезли двама мъже и една млада жена.

— Божието тяло, Амброуз? Какви ги разправяш?

— Проклети първокурсници — оплака се Амброуз, докато заобикаляше бюрото, за да седне отново на мястото си. — Идват тук, облечени в дрипи, и се държат, сякаш са собствениците на това място.

Тримата новодошли се отправиха към вратата с надпис „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“. Изчервих се от притеснение, докато ме оглеждаха от главата до петите.

— Остава ли уговорката да ходим в „Еолиан“ тази вечер?

— Разбира се — кимна Амброуз. — При шестата камбана.

— Няма ли да провериш дали ги има в книгата? — попитах аз, когато вратата се затвори след тях.

Амброуз се обърна към мен с широка и неискрена усмивка, която по никакъв начин не можеше да се нарече приятелска.

— Чуй ме сега. Ще ти дам един безплатен съвет. У дома си може да си бил нещо специално, но тук си просто поредният хлапак с голяма уста. Така че се обръщай към мен като към ре'лар, върни се при леглото си и благодари на който там езически бог се молиш, че не сме във Винтас. Баща ми и аз щяхме да те приковем към някой стълб като бясно куче. — Той сви рамене. — Или остани тук. Направи сцена. Започни да ревеш. Или още по-добре — опитай се да ме удариш. — Усмихна се. — Ще те напердаша и ще накарам да те изхвърлят за ухото. — Взе перото и продължи да пише.

Тръгнах си.

Може би ще си помислите, че тази среща ме е обезкуражила.

Може би ще решите, че съм се почувствал предаден и че детските ми мечти за Университета са били жестоко разбити.

Точно обратното. Това ми вдъхна увереност. Бях се чувствал не на място, докато Амброуз не ми даде да разбера по своя специален начин, че нямаше голяма разлика между Университета и улиците на Тарбеан. Където и да отидеш, хората са, общо взето, едни и същи.

Освен това гневът те топли през нощта, а наранената гордост може да подтикне един мъж да постигне удивителни неща.

> 38.

> Симпатия в Мейнс

Мейнс беше най-старата сграда в Университета. През вековете тя се беше разраствала бавно във всички посоки, поглъщайки по-малките сгради и дворове, върху които се бе разпростирала. Приличаше на амбициозен архитектурен лишей, който се опитваше да покрие колкото се можеше повече акри.

Беше трудно да се ориентираш в нея. Коридорите правеха странни завои, свършваха неочаквано или пък вървяха по дълги, лъкатушещи, заобиколни пътища. Често се случваше да ти се наложи да вървиш двайсет минути, за да стигнеш от една стая в друга, макар иначе да бяха само на петнайсет метра разстояние. Разбира се, по-опитните студенти знаеха преки пътища — през кои работни помещения и зали за лекции да минат, за да стигнат по-лесно до там, докъдето са тръгнали.

Поне един от дворовете беше напълно изолиран и до него можеше да се стигне само ако се прекачиш през някой прозорец. Носеха се слухове, че имало стаи, които били напълно зазидани, някои от тях още със студентите вътре в тях. Говореше се, че духовете им обикаляли залите нощем, за да окайват съдбата си и да се оплакват от храната в столовата.

Първият ми предмет беше в Мейнс. За щастие съседите ми по легла ме бяха предупредили, че ще ми е трудно да се ориентирам в Мейнс, затова, макар че се изгубих веднъж, успях да стигна с достатъчен запас от време.

Когато накрая намерих стаята, в която се провеждаха първите ми занимания, с изненада установих, че прилича на малък театър.

Седалките бяха разположени във възходящи полукръгове около малката издигната сцена в средата. В по-големите градове трупата ми беше изнасяла представления на подобни места. Тази мисъл ме успокои и си намерих свободно място по-назад.

Бях силно развълнуван, докато наблюдавах как останалите студенти бавно се процеждат в залата. Всички бяха поне с няколко години по-големи от мен. Преговорих набързо в главата си първите трийсет симпатични обвързвания, докато театърът се пълнеше с неспокойни студенти. Може би бяхме около петдесетина души общо и залата беше три четвърти пълна. Някои имаха пера и хартия с твърди подложки, върху които да пишат. Други носеха восъчни плочки. Аз не бях взел нищо със себе си, но това не ме разтревожи особено. Винаги съм имал отлична памет.

Магистър Хеме влезе и се отправи към сцената, за да застане зад голямата каменна работна маса. Изглеждаше внушително в своята тъмна магистърска мантия и минаха само няколко секунди, преди залата, пълна с шептящи и мърдащи студенти, да утихне напълно.

— Значи искате да станете арканисти? — попита той. — Искате да научите магията, за която сте чували да ви разказват в приказките. Слушали сте песните за Таборлин Великия. За завеси от бушуващи пламъци, магически пръстени, невидими наметала, мечове, които никога не се изтъпяват, отвари, които ти помагат да летиш. — Той възмутено поклати глава. — Е, ако това е, което търсите, значи можете да си тръгнете още сега, защо няма да го намерите тук. То не съществува.