Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра Страница 9
Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра читать онлайн бесплатно
Кейлъб се ухили.
— Не знаех дали изобщо ще се отбиеш. Старият Коб и останалите идваха онзи ден. — Той отиде до работния тезгях и повдигна едно парче платно. — Направих няколко бройки повече, ей така, за всеки случай.
Коте взе железния прът, дълъг около шейсет сантиметра, и небрежно го размаха с едната ръка.
— Умен мъж си ти.
— Знам си работата — доволно рече ковачът. — Имаш ли нужда от нещо друго?
— Всъщност — каза Коте, като подпря удобно пръта върху рамото си — има още нещо. Имаш ли резервна престилка и чифт ковашки ръкавици?
— Може и да се намерят — колебливо отвърна Кейлъб. — Защо са ти?
— Има един стар къпинак зад странноприемницата. — Коте кимна по посока на „Пътният камък“. — Мисля си да го отсека, та да мога да направя там градина догодина. Ама нямам никакво желание да си издера кожата.
Ковачът кимна и направи жест към Коте да го последва в задната част на работилницата.
— Пазя си стария комплект — каза той, докато изрови чифт тежки ръкавици и корава кожена престилка. На места бяха потъмнели от обгаряния и покрити с лекета мазнина. — Не изглеждат много красиви, но мисля, че ще свършат добра работа за онова, за което ти трябват.
— Какво ти струват? — попита Коте и се бръкна за кесията си.
— Един йот ще е напълно достатъчен. И без това не вършат вече работа за мен или за момчето.
Съдържателят му подаде една монета и ковачът я пъхна в един стар чувал от зебло.
— Сигурен ли си, че сега искаш да свършиш тая работа? — попита ковачът. — От доста време не е валяло. Земята ще е по-мека след пролетното топене на снеговете.
Коте сви рамене.
— Дядо ми винаги казваше, че есента е времето, когато трябва да изкорениш онова, което не искаш да поникне отново и да ти дава ядове. — Коте изимитира треперливия глас на стареца. — Нещата са твърде изпълнени с живот през пролетните месеци. През лятото са твърде здрави и няма да ти се дадат лесно. Есента… — Той се огледа наоколо по посока на листата, които опадаха от дърветата. — … есента е правилното време. През есента всичко е уморено и готово да умре…
* * *
По-късно следобеда Коте изпрати Баст да се наспи.
След това апатично започна да обикаля насам-натам из странноприемницата, довършвайки разни дребни неща, останали от предишната нощ. Нямаше никакви клиенти. Когато вечерта накрая дойде, той запали лампите и започна да прелиства без особен интерес страниците на някаква книга.
Есента трябваше да е най-натовареното време на годината, но напоследък пътниците бяха рядкост. Коте знаеше с мрачна убеденост колко дълга ще се окаже тази зима.
Затвори странноприемницата рано, нещо, което никога преди не беше правил.
Дори не си направи труда да помете. Нямаше нужда, тъй като подът беше чист. Не изми масите или пък тезгяха, тъй като изобщо не бяха използвани. Полира една-две бутилки, заключи вратата и отиде да си ляга.
Наоколо нямаше никой, който да забележи разликата. Никой освен Баст, който наблюдаваше учителя си, тревожеше се и чакаше.
> 4.
> По пътя за Нюар
Летописеца продължаваше да върви. Предния ден беше накуцвал, но днес нямаше част от краката, която да не го болеше, така че накуцването вече не вършеше работа. Беше търсил коне в Абътс Форд и Раниш, където му бяха предложили възмутителни цени дори и за най-грохналите животни. В малки градове като тези хората нямаха коне в излишък, особено при бързо наближаващата жътва.
Въпреки целия ден изморително ходене спускането на нощта го свари все още на пътя, като превърна изораните в пръстта коловози в препятствия с неясни форми, в които човек лесно можеше да се препъне. След два часа вървене опипом през мрака Летописеца видя през дърветата да проблясва светлина и изостави всяка мисъл да се опита да стигне до Нюар тази нощ, като реши, че гостоприемството на някоя ферма ще му е добре дошло.
Той заряза пътя и несръчно се запровира между дърветата към светлината. Но огънят се оказа по-голям и по-далече, отколкото си бе мислил. Не беше светлината от лампата на някоя къща, нито пък проблясъци от лагерен огън. Беше голям огън, който буйно гореше в развалините на една стара къща, от която не беше останало нищо повече от две разпадащи се каменни стени. В ъгъла, образуван от тези две стени, се беше сгушил човек. Той носеше тежко наметало с качулка и така се беше увил, сякаш беше посред зима, а не мека есенна вечер.
Надеждите на Летописеца се върнаха при вида на малкия огън за готвене с гърнето, висящо над него. Но с приближаването си усети някаква противна миризма, която се смесваше с дима от горящите дърва. Вонеше на изгоряла козина и гниещи цветя. Летописеца бързо реши, че каквото и да готвеше мъжът в онова желязно гърне, той нямаше никакво желание да го опита. Въпреки това мястото край огъня беше много по-привлекателно от това да се свива и мръзне някъде край пътя.
Летописеца пристъпи в кръга, осветен от огъня.
— Видях вашия ог… — Той замлъкна, когато фигурата внезапно скочи на крака, а човекът стискаше с двете ръце меч.
Не, не беше меч, а дълга черна тояга — формата й беше твърде правилна, за да е цепеница от дървата за горене.
Летописеца застина.
— Просто търсех място, където да преспя — бързо каза той, като ръката му несъзнателно стискаше железния кръг, който висеше около врата му. — Не искам неприятности. Ще ви оставя да продължите с вечерята си. — Той отстъпи крачка назад.
Фигурата се отпусна и свали тоягата, която издаде метален звук при удара си в камъка.
— Овъгленото тяло господне! Какво правиш тук по това време на нощта?
— Бях тръгнал към Нюар, когато видях вашия огън.
— И просто така тръгна към някакъв странен огън посред нощ?
Фигурата с качулката поклати глава.
— Можеш да дойдеш тук. — Той махна на Летописеца да се приближи и писарят видя, че мъжът носи дебели кожени ръкавици. — В името на Техлу, през целия си живот ли си имал такъв лош късмет, или си го пазел всичкия за тая нощ?
— Не зная кого очаквате — каза Летописеца, като отстъпи още една крачка назад. — Но май е по-добре да си вървя по пътя.
— Мълчи и слушай — остро каза мъжът. — Не знам с колко време разполагаме. — Той погледна надолу и потри лице. — Господи, така и не се научих колко да ви се доверявам, бе, хора! Ако не ми повярваш, ще си помислиш, че съм луд. Ако пък ми повярваш, ще се паникьосаш и няма да ставаш за нищо. — Той вдигна глава и видя, че Летописеца не е помръднал. — Ела тук, дявол да те вземе! Ако се върнеш там, считай се за мъртъв.
Летописеца погледна през рамо към мрака на гората зад себе си.
— Защо? Какво има там?
Мъжът се засмя кратко и горчиво, после раздразнено поклати глава.
— Истината ли искаш да знаеш? — Той разсеяно прокара ръка през косата си и без да иска, бутна назад качулката си.
На светлината на огъня косата му изглеждаше невъзможно червена, а очите му бяха с пронизващ и искрящ зелен цвят. Той измери Летописеца с поглед.
— Демони — рече, — демони под формата на големи черни паяци.
Летописеца се отпусна.
— Демоните не съществуват. — От тона му личеше, че и преди е казвал това много, много пъти.
Червенокосият недоверчиво се засмя.
— Е, ами тогава значи можем да си вървим у дома! — Той зловещо се усмихна на Летописеца. — Виж сега, като те гледам, си образован човек. Уважавам това и предполагам, че обикновено си прав. — Изражението му стана сериозно. — Но тук и сега, тази нощ, грешиш. Много грешиш. И няма да искаш да си от другата страна на огъня, когато разбереш, че съм прав.
От равната убеденост в гласа на мъжа мравки полазиха по гърба на Летописеца. Като се чувстваше доста глупаво, той внимателно пристъпи от другата страна на огъня. Мъжът го изгледа с бърз и преценяващ поглед.
— Предполагам, че нямаш никакво оръжие? — Когато Летописеца поклати глава в отговор, онзи продължи: — Всъщност това няма особено значение. Мечът не би свършил кой знае каква работа. — Той подаде на Летописеца една тежка цепеница. — Едва ли ще успееш да уцелиш някого от тях, но поне си заслужава да опиташ. Те са бързи. Ако някой се качи върху теб, просто падни на земята. Опитай се да паднеш върху него и да го смажеш с тялото си. Претърколи се върху него. Ако хванеш някой, хвърли го в огъня. — Той отново покри главата си с качулката, като продължаваше да говори бързо. — Ако имаш още дрехи — облечи и тях. Ако имаш одеяло, можеш да увиеш…
Той внезапно спря и погледна от другата страна на светлия кръг на огъня.
— Опри гърба си в стената — рязко каза мъжът, като хвана желязната тояга с двете си ръце.
Летописеца погледна зад огъня. Нещо тъмно се движеше сред дърветата.
Излязоха на светло, като се движеха ниско над земята — черни форми, с много крака и големина като на колела от каруца. Един, по-бърз от останалите, се втурна към светлината на огъня, без да се колебае. Криволичеше с обезпокоителната бързина на насекомо.
Жалоба
Напишите нам, и мы в срочном порядке примем меры.