Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът Страница 20
Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът читать онлайн бесплатно
- При положение че не е вече мъртъв - уточни Баба. - Не че и това не е възможно, но като цяло не е добра идея…
Тони я прекъсна, тъй като започна да вижда ставащото около себе си накъсано, сякаш кадър по кадър, а и думите на Баба някак му се губеха.
- Нека видим правилно ли разбирам. Всеки! Ще мога да излекувам всеки, когото пожелая да излекувам?
Макар да не беше убеден, че това, което наговори, изобщо имаше някакъв смисъл, той беше сигурен, че Баба и Исус са го разбрали.
Исус се наведе към него.
- Не ще можеш да използваш дара си сам. Но аз ще съм с теб и ще изцеля всеки, за когото избереш да се молиш. Имай предвид, че този род изцеление е в крайна сметка само временно. Дори лечителите умират.
- Всеки, когото избера?
- Да, Тони, всеки, когото избереш. - Исус се усмихваше, но усмивката сякаш бавно се свличаше от лицето му, затова Тони посегна да я върне на мястото й.
- Добре тогава. - Речта му беше заваляна, едва разбираема. - Добре! Нека ви питам още нещо. Трябва ли да вярвам, за да стане възможно това?
Той отново погледна към огнището, в което просветваха само един-два въглена, но все пак излъчваше силна и сигурна топлина. Не знаеше дали е чул отговора, но по-късно му се струваше, че Исус беше казал: „Изцелението не зависи от теб, Тони“.
Той легна назад и започна да се плъзга.
■
НАЧАЛОТО
И узнаваш, че колкото повече наближаваш целта си, толкова no-надалеч тя се изплъзва от теб.
ПОЛ САЙМЪН
ВПортланд беше паднала нощта. Някъде над облаците, които сякаш не помръдваха от мястото си, и над пелената на дъжда се рееше пълната луна. Заради обичайното за фазата на пълнолуние зачестяване на здравословните проблеми и злополуките чакалните на спешното отделение на болницата на Орегонския университет за здраве и наука бяха вече препълнени. В отделението за интензивни грижи на седмия етаж за щастие цареше тишина, нарушавана единствено от повтарящите се звукови сигнали на медицинската апаратура, около която болничните служители се движеха в добре усвоен и предвидим танц.
Д-р Виктория Франклин, завеждащ неврохирургичното отделение, правеше вечерната си визитация, придружавана от група стажанти, които я следваха като пилета, които се опитват да догонят майка си и се стараеха всячески да я впечатлят. Тя беше дребничка и малко неугледна афроамериканка, чиито очи и маниери обаче определено привличаха и задържаха вниманието.
Следващата стая в маршрута й беше № 17. Едната стажантка отиде до леглото и на таблета си прегледа налична-I а информация за случая.
- Пациентът е Антъни Спенсър - започна тя. - Ще навърши четирийсет и шест след две седмици, при положение че доживее до рождения си ден. Бизнесмен, удостоил заведението ни със своето присъствие два пъти: единия заради скъсано ахилесово сухожилие, а втория - заради малък спаринг с пневмонията. Иначе общо взето се е радвал на добро здраве. Постъпи за трети път вчера с травми на главата: голяма рана на челото и сътресение, вероятно вследствие на падането на паркинга, където е намерен с кървящо дясно ухо.
- Кървене като това е знак за…? - поиска уточнение д-р Франклин.
- Това е Признакът на Батъл за фрактура на основата на черепа - отговори стажантката, след което продължи: -Пациентът, на когото била поставена почти точна диагноза, още докато парамедиците се опитвали да стабилизират състоянието му, бил транспортиран незабавно тук, където посредством образна диагностика били потвърдени суба-рахноиден кръвоизлив и субфасциален менингиом6 в областта на предния дял на мозъчната кора, под мозъчния сърп.
- И така, с какво си имаме работа?
- Много необикновено съчетание от травма и два болестни процеса: аневризъм и тумор.
- В коя част на мозъка е туморът?
- Хм, все още не знаем, но той носеше часовника си на дясната ръка.
- Какво означава това? - обърна се тя към друг студент.
- Ъъъ, че той е левичар.
- И това е важно да се знае, защото…?
Докато в стая № 17 се разменяха въпроси и отговори, малко преди лекарката със своя антураж да премине към следващата стая и следващия болничен случай, друг, по-разгорещен разговор се провеждаше на десетия етаж в съседната сграда, където се помещаваше детската болница „Дорнбехър“.
Моли Пъркинс беше разгневена и уморена. Животът й на самотна майка беше винаги труден, но в дни като този изглеждаше направо невъзможен. Макар да се говореше, че Бог не би натоварил човек с по-голямо бреме, отколкото той може да понесе, тя чувстваше, че всеки момент щеше да рухне под товара, който носеше. Дали Бог беше взел предвид онова, което тя сама бе добавила към вече отреденото й от Него? А дали беше взел предвид онова, което другите хвърляха на гърба й? Маги се надяваше да е така.
Моли и дежурният лекар провеждаха разговор като всички други, които водеше вече почти четири месеца. Тя отлично знаеше, че мъжът пред нея не е причината за болката, която изпитваше, но в този момент това сякаш нямаше значение. Той самият разбираше, че просто имаше лошия късмет да разговаря с нея в момент, когато фрустрацията й накипява, затова любезно и търпеливо я оставяше да излива емоциите си върху му. Нейната скъпа четиринайсетгодишна дъщеря Линдзи издъхваше съвсем близо до мястото, където се намираха. Организмът на момичето биваше опустошаван не само от левкемията в напреднал стадий, но и от медикаментите, вливани в крехкото й, треперещо и все по-отслабващо детско тяло. Майката беше наясно, че в болницата имаше много други деца като Линдзи, но в момента, заради крайното изтощение, бе способна да мисли единствено за своето.
Състрадателните служители в болницата - като лекаря, когото Моли словесно бичуваше - не бяха малко, ала когато се случеше да почине техен пациент, те плачеха скришом у дома, докато на работното си място пазеха самообладание. Те много добре познаваха натрапчивата вина на оцелелия, който продължава да се смее, играе и обича, докато други, често млади и невинни, си отиваха от живота, въпреки всички усилия, които той е положил за спасението им.
Родителите като Моли, попаднали във водовъртежа на несигурността, имаха отчаяната потребност да чуват отговори на въпросите си и успокоителни думи, за които да се заловят, дори когато отговори и утешения не беше възможно да бъдат изречени. Лекарите можеха единствено да предоставят още факти, диаграми и възможни обяснения, които биха могли да смекчат донякъде тревожната перспектива на вероятния или неизбежния изход. За щастие те удържаха и победи, но загубите като че ли имаха много по-голяма тежест, особено когато се случваха в поредица.
- Утре отново ще проведем цялата серия изследвания, госпожице Пъркинс, и тогава ще разберем колко близо сме до надира, тоест до момента, в който броят на белите кръвни клетки ще стигне нула. Наясно съм, че най-вероятно сте чували това вече много пъти, затова моля да ме извините, ако думите ми са прозвучали снизходително. Възможно ли ви е да присъствате? За Линдзи ще е много по-леко, ако сте тук.
- Да, тук ще съм. - Тя отмести русия кичур, който никога не се поддаваше на опитите й да го подчини. Какво щеше да каже шефът й този път? Все някога търпението му щеше да се изчерпа. Не можеше вечно да моли колегите си да я заместват. Въпреки че работеше на почасово отчитане на работното време, все пак разстройваше графиците на другите. И макар повечето от колегите й да проявяваха разбиране, те също имаха семейства и деца, които ги очакваха.
Моли хвърли поглед към шестнайсетгодишния Каби, зает да разглежда албум със снимки на семейството и приятелите, който често носеше в болницата, за да запълва времето в чакалнята. Момчето се поклащаше, сякаш тласкан от невидимите пориви на някакъв вятър. Вниманието му беше ангажирано и това беше добре. Трябваше непрекъснато да бъде наглеждан.
Каби усети погледа й, вдигна очи от снимките, дари я с прекрасна усмивка и й помаха. Тя му отвърна с въздушна целувка. Той беше нейното първородно дете, отроче на една любов, която тя бе смятала за „истинската“. Тед беше присъствал предано до нея до момента, в който бе зърнал за първи път кръглото лице, бадемовидните очи и малката брадичка на новороденото. Тогава романтичният идеализъм, който бе подхранвал младежкото му увлечение, внезапно беше изгубил своя устрем и се бе разбил нейде сред ангажиментите на ежедневието.
И двамата здрави, окрилени от наивния оптимизъм на младостта и обединени от своя общ враг - света, те бяха пренебрегвали предимствата на предродилните консултации и прегледи, които отгоре на това се извършваха безплатно в този щат. Не че ако знаеше, Моли би направила друг избор. След първоначалния шок от научаването за когнитивната ограниченост на сина си у нея се бе разпалила свирепа любов към него. Изразът на горчиво разочарование по лицето на Тед обаче беше онова, което никога нямаше да забрави. Както тя все повече се бе влюбвала в малкото увредено същество, така той беше разлюбил нея. Тя бе отказала да се предаде или да избяга, затова пък той беше направил и двете.
Жалоба
Напишите нам, и мы в срочном порядке примем меры.