Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра Страница 45

Баст отвори уста да каже нещо, после я затвори и намръщено сведе поглед към масата.

Квоте го погледна през рамо и меко се усмихна.

— Не казвам, че това е разумно, Баст. Самата природа на чувствата не се поддава на разумно обяснение. Сега не се чувствам по този начин, но си спомням, че тогава мислех така. — Той отново се обърна към огъня. — Обучението на Бен направи паметта ми толкова ясна и остра, че понякога трябва да внимавам да не се порежа на нея.

Квоте взе един нагорещен камък от огъня и го пусна в дървената си халба. Той потъна вътре с остро съскане. Стаята се изпълни с миризмата на сух карамфил и мускатово орехче.

Квоте разбърка ябълковото си вино с една лъжица с дълга дръжка и се върна обратно на масата.

— Трябва също да имате предвид, че тогава не бях на себе си. Голяма част от мен все още беше под влиянието на шока — ако щете, още не се беше събудила. Имах нужда нещо или някой да ме събуди.

Той кимна на Летописеца, който с привично движение разтърси ръка, за да я отпусне, и след това отвори мастилницата си.

Квоте се облегна назад на стола си.

— Трябваше да си припомня нещата, които бях забравил. Имах нужда от нещо, за което да живея. Минаха години, преди да срещна някого, който можеше да стори това за мен. — Той се усмихна на Летописеца. — Преди да срещна Скарпи.

> 26.

> Ланре се появява

По онова време бяха минали две години, откакто бях дошъл в Тарбеан. Три мои рождени дни бяха отминали, без изобщо да забележа, и вече тъкмо бях навършил петнайсет. Знаех как да оцелея в крайбрежната част. Бях се превърнал в изкусен просяк и крадец. Отварях само с едно докосване чуждите брави и джобове. Знаех кои заложни къщи купуват стоки „от чичо“, без да задават въпроси.

Все още ходех в дрипи и често оставах гладен, но нямаше истинска опасност да умра от глад. Парите ми за черни дни бавно се увеличаваха. Дори след тежката зима, която често ме принуждаваше да плащам за място на топло, където да преспя, имах скрит запас от над двайсет железни пенита. Което за мен си беше като съкровището на някой дракон.

Чувствах се удобно на това място. Но като изключим желанието ми да увеличавам своите пари за черни дни, нямаше за какво друго да живея.

Нямах никаква цел. Нищо, към което да се стремя. Прекарвах дните си в търсене на подходящи за крадене неща и начини, по които да се забавлявам.

Но един ден в мазето на Трапис чух нещо, което бе на път да промени всичко това. Едно момиченце разказваше с изпълнен с благоговение глас за някакъв разказвач на истории, който непрекъснато висял в един бар на Доковете, наричан „Половин мачта“. Както изглежда, всеки път, когато удряла шестата камбана, той разказвал по една история. Която и история да поискали — той все я знаел. Освен това момичето каза, че онзи се бил обзаложил, че ако не знае историята, която поискаш, ще ги даде цял талант.

През цялата останала част от деня мислих за казаното от момичето. Съмнявах се, че е истина, но не можех да спра да си представям какво бих могъл да направя с цял сребърен талант. Можех да си купя обувки и навярно нож, да дам пари на Трапис и пак да удвоя парите си за черни дни.

Дори момичето да бе излъгало за облога, разказът й въпреки това ме беше заинтересувал.

По улиците забавления не се намираха лесно. От време на време на някой ъгъл дрипава трупа представяше с жестове някоя пиеса или успявах да чуя свиренето на гъдулар в някоя кръчма. Но повечето истински забавления струваха пари, а спечелените ми с труд пенита бяха твърде ценни, за да ги прахосвам по този начин.

Но имаше един проблем. Доковете не бяха безопасни за мен.

Ще обясня. Преди повече от година видях на улицата Пайк. Това беше първият път, в който го виждах след моя първи ден в Тарбеан, когато той и приятелите му ми скочиха в онази уличка и строшиха лютнята на баща ми.

По-голямата част от деня предпазливо вървях след него, като запазвах разстоянието между нас и се криех в сенките. Накрая той стигна до дома си в една тясна уличка на Доковете, където се намираше неговият вариант на моето скривалище. То представляваше нещо като гнездо от счупени щайги, което той беше наредил, за да му пази завет и сушина.

Цяла нощ висях на покрива в очакване той да напусне скривалището си на следващата сутрин. След това се спуснах до неговото гнездо от щайги и се огледах. Беше удобно, изпълнено с дребните вещи, които той бе събирал няколко години. Имаше бутилка бира, която изпих. Имаше и парче сирене, което изядох, и риза, която откраднах, тъй като беше по-малко дрипава от моята собствена.

По-нататъшното претърсване разкри различни други дреболии — свещ, кълбо канап, няколко топчета. Най-изненадващи бяха няколкото парчета брезент, на които с въглен беше нарисувано лице на жена. Наложи се да ровя десетина минути, докато накрая открих онова, което в действителност търсех. Зад всичко останало беше скрита една малка дървена кутия, която носеше следи от често използване. В нея имаше снопче изсъхнали виолетки, вързани с бяла панделка, кон играчка, останал почти без своята грива от конци, и къдрица руса коса.

Нужни ми бяха няколко минути опити с кремъка и огнивото, докато успея да разпаля огъня. Виолетките горяха добре и скоро високо във въздуха се понесоха облаци мазен дим. Стоях отстрани и наблюдавах как всичко, което Пайк беше обичал, изчезва в пламъците.

Но останах твърде дълго, за да се наслаждавам на момента. Пайк и един негов приятел дотичаха по уличката, привлечени от дима, и аз се оказах в капан. Побеснелият Пайк скочи към мен. Той беше по-висок с петнайсетина сантиметра и по-тежък с двайсет килограма. Дори по-лошо от това — стискаше в ръка нещо като груб нож от парче счупено стъкло, увито с канап в единия край.

Намушка ме веднъж в бедрото, точно над коляното, преди да ударя ръката му в паветата и да счупя ножа. След това отново посини окото ми и ми счупи няколко ребра, преди да успея да го изритам точно между краката и да се освободя. Докато бързах да се отдалеча, той куцукаше след мен и крещеше, че ще ме убие за онова, което бях сторил.

Вярвах му. След като закърпих криво-ляво крака си, взех всичките си спестени пари и купих пет пинти дрег — евтин, противен алкохол, който беше толкова силен, че от него в устата излизаха пришки. След това докуцуках до Доковете и изчаках Пайк и приятелите му да ме забележат.

Не отне много време. Позволих им да ме следят в продължение на около километър покрай Сиймлинг Лейн и към Талоус. Придържах се към главните улици, защото знаех, че те няма да посмеят да ме нападнат посред бял ден, когато наоколо има хора.

Но веднага щом се стрелнах в една странична уличка, те побързаха да ме настигнат, подозирайки, че се опитвам да избягам. Обаче когато завиха зад ъгъла, там нямаше никой.

Пайк се сети да погледне нагоре точно когато от ръба на един нисък покрив излях върху него кофата с дрег. Успях да го намокря целия и да опръскам лицето и гърдите му. Пайк изкрещя, започна да търка очите си и падна на колене. Тогава аз драснах фосфорната кибритена клечка, която бях откраднал, и я хвърлих върху него, наблюдавайки яркия й пламък, докато падаше.

Изпълнен с чистата и неумолима омраза на едно дете, аз се надявах, че той ще избухне в пламъци. Не стана точно така, но той все пак се запали. Изкрещя отново и започна да се мята наоколо, докато приятелите му го налагаха в опити да го угасят. Докато бяха заети с това, аз се измъкнах.

Беше минала повече от година, през която не бях виждал Пайк. Той не се беше опитвал да ме открие, а аз стоях настрана от Доковете, като понякога се отклонявах с километри от пътя си само и само да не мина близо до тях. Това беше един вид примирие. Обаче не се съмнявах, че Пайк и приятелите му помнят как изглеждам и горят от желание да ми видят сметката, стига да ме мярнат.

След като премислих отново, реших, че е твърде опасно. Дори обещанието за безплатни истории и шансът да спечеля сребърен талант не заслужаваха нова среща с Пайк. Освен това коя история да поискам?

Този въпрос се въртеше в главата ми през следващите няколко дни. Коя история можех да поискам да бъде разказана? Блъснах се в един пристанищен работник и ми сложиха белезници, преди да успея да бръкна в джоба му. Коя история? Просих на ъгъла на улицата срещу храма на Техлу. Коя история? Откраднах три самуна хляб и отнесох два от тях на Трапис като подарък. Коя история?

След това, както си лежах на покрива в моето скривалище и тъкмо се унасях в сън, внезапно ми просветна. Ланре. Разбира се, можех да поискам от него да разкаже истинската история на Ланре. Историята, която баща ми беше…

Сърцето ми почти спря, когато изведнъж си спомних неща, за които бях избягвал да мисля в продължение на години — баща ми, който лениво дрънка на лютнята си, и до него във фургона майка ми, която пее. Инстинктивно започнах да се отдръпвам от тези спомени, по начина, по който човек дръпва ръката си, когато усети топлината на огъня.