Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра Страница 46

Но с изненада установих, че в тези спомени имаше само мека болка, а не дълбоката мъка, която очаквах. Вместо нея усетих трепета на леко вълнение при мисълта да чуя историята, която баща ми се бе опитвал да открие. История, която самият той можеше да разкаже.

Въпреки това знаех, че ще е чиста лудост да се затичам към Доковете само заради тази история. Цялата неумолима практичност, на която Тарбеан ме беше научил през годините, ме караше да остана в своето познато кътче от света, където бях в безопасност…

* * *

Първото, което видях при влизането си в „Половин мачта“, беше Скарпи. Той седеше върху висок стол край бара — възрастен мъж с очи като диаманти и тяло като на дървено плашило. Беше слаб и жилав, с гъсти бели косми по ръцете, лицето и главата. Снежнобелият цвят на космите изпъкваше още повече на фона на тъмнокафявия тен на кожата му и го правеше да изглежда все едно беше покрит с пръски морска пяна.

В краката му имаше група от двайсетина деца, няколко от тях бяха на моята възраст, но по-голямата част — по-малки. Бяха странна смесица — от мърляви босоноги хлапаци като мен самия до сравнително добре облечени, чисти деца, които вероятно си имаха родители и домове.

Нито едно лице не ми изглеждаше познато, но не можех да бъда сигурен кой от тях може да се окаже приятел на Пайк. Намерих си място близо до вратата, с гръб към стената, и приклекнах.

Скарпи прочисти гърлото си веднъж-дваж така, че изпитах жажда. След това с важен вид ритуално и скръбно погледна в глинената халба, която стоеше пред него, и внимателно я обърна с дъното нагоре върху тезгяха.

Децата се надигнаха и започнаха да оставят монети върху бара. Набързо ги преброих: две железни половин пенита, девет шайби и един драб. Стойността в монети на Федерацията на всички общо беше малко повече от три железни пенита. Може би разказвачът вече не предлагаше облога за сребърния талант Най-вероятно слухът, който бях чул, не беше верен.

Старецът кимна почти недоловимо на кръчмаря.

— Червено от Фолоус. — Гласът му беше дълбок и дрезгав, почти хипнотичен. Плешивият мъж зад бара събра монетите и пъргаво наля вино в широката глинена чаша на Скарпи.

— Е, какво искате да чуете всички днес? — избоботи Скарпи, а гласът му се носеше като далечна гръмотевица.

За момент настъпи тишина, отново напомняща на някакъв ритуал, в който можеше да се долови почти благоговение. Последва я взрив от думите на всички деца, които се опитваха да говорят едновременно.

— Искам история за феи!

— … Орен и битката при Мант…

— Да, Орен Велситер! Тази с барон…

— Лартам…

— Мир Тариниел!

— Илиен и мечката!

— Ланре — казах аз почти без да искам.

Стаята отново утихна, докато Скарпи отпи от чашата си. Децата го наблюдаваха напрегнато по начин, който ми беше познат, но не можех да се сетя откъде.

Скарпи седеше спокойно насред пълната тишина.

— Чух ли — думите му течаха бавно като тъмен мед — някой да казва Ланре? — Той заби в мен ясните си, пронизващи сини очи.

Кимнах, без да знам какво да очаквам.

— Искам да чуя за сухите земи над Стормуол — оплака се едно от малките момичета, — за пясъчните змии, които излизат изпод земята като акули. И за сухите мъже, които се крият под дюните и ти изпиват кръвта вместо вода. И… — Децата около нея й запушиха устата от всички посоки, за да я накарат да млъкне.

Бързо настъпи тишина, а Скарпи отново отпи от чашата си. Докато наблюдавах децата, които гледаха Скарпи, се сетих за какво ми напомняха те — за човек, който нетърпеливо следи часовник. Предположих, че когато напитката на стареца свърши, историята, която той разказваше, също щеше да свърши.

Скарпи отпи отново, този път само глътка, остави чашата и се завъртя на стола си, така че да е с лице към нас.

— Кой иска да чуе историята на мъжа, който загубил окото си и спечелил по-добро зрение?

Нещо в тона на гласа му и реакцията на останалите деца ми показа, че това беше просто риторичен въпрос.

— И така, Ланре и Войната на сътворението. Много, много стара история. — Очите му обходиха децата. — Седнете и слушайте, защото ще ви разкажа за Блестящия град, такъв, какъвто е бил преди много години и на много километри разстояние…

* * *

Някога, много отдавна и много далеч, съществувал Мир Тариниел — Блестящият град. Лежал между високите планини на света като скъпоценен камък в кралска корона.

Представете си град, който бил толкова голям като Тарбеан, на ъгъла на всяка негова улица имало искрящ фонтан или растяло зелено дърво, или стояла толкова красива статуя, че дори и горд мъж би заплакал, само като я погледнел. Сградите били грациозни и изящни, издълбани в самата планина от блестящ бял камък, който запазвал в себе си слънчевата светлина дълго след падането на вечерния мрак.

Селитос бил владетелят на Мир Тариниел. Веднага щом погледнел всяко нещо, Селитос можел да види скритото му име и да го разбере. В онези дни мнозина били тези, които можели да правят такива неща, но Селитос бил най-могъщият повелител на имената от всички, живели по онова време.

Селитос бил обичан от хората, които защитавал. Неговите решения били строги и справедливи и никой не можел да повлияе върху тях с лъжа и лицемерие. Силата на очите му била толкова голяма, че можел да прочете какво имало в сърцата на хората, сякаш били отворени книги с големи букви.

В онези времена в една огромна империя се водела ужасна война. Войната била наречена Войната на сътворението, а името на империята било Ерген. И макар светът никога да не бил виждал толкова величествена империя или толкова страшна война, сега те оживяват само в историите. Дори историческите книги, които споменават за тях като за съмнителни слухове, отдавна са се превърнали на прах.

Войната продължила толкова дълго, че хората почти не си спомняли вече времето, когато небето още не било черно от пушеците на изгорените градове. Някога в империята имало стотици горди градове. Сега от тях били останали само развалини, осеяни с телата на мъртвите. Навсякъде имало чума и глад, а на някои места хората били толкова отчаяни, че майките дори не смеели да дават имена на новородените. Но осем града останали. Те били Белен, Антус, Ваерет, Тинуса, Емлен и двойният град Мурила и Муриела. Последният останал бил Мир Тариниел, най-великият от всички и единственият, останал невредим след дългите векове на война. Той бил защитаван от планините и от смели войници. Но истинската причина за мира, който царувал в Мир Тариниел, бил Селитос. Като използвал силата на своя взор, той непрекъснато наблюдавал планинските проходи, които водели до многообичания му град. Покоите му били в най-високите кули на града, така че можел да види всяка атака много преди да се е превърнала в заплаха.

Другите седем града, които не притежавали силата на Селитос, търсели други начини да осигурят безопасността си. Те се доверили на дебели стени от камък и стомана. Осланяли се на силата на мишците, храбростта, доблестта и кръвта. И така, те се доверили на Ланре.

Ланре участвал в битки, откакто можел да повдигне меча, и до времето, в което гласът му започнал да загрубява, се равнявал на цяла дузина по-възрастни мъже. Оженил се за жена, наречена Лира, и любовта му към нея била по-гореща от яростта му.

Лира била ужасяваща и мъдра и притежавала сила толкова могъща, колкото неговата собствена. Защото докато Ланре имал силата на ръцете си и разполагал с верни нему мъже, Лира знаела имената на нещата и силата на гласа й можела да убие човек като гръмотевична буря.

Докато годините отминавали, Ланре и Лира участвали в битките рамо до рамо.

Те защитили Белен от изненадваща атака и спасили града от враг, който многократно ги превъзхождал. Събрали армиите и накарали градовете да признаят, че се нуждаят от съюз.

Дълги години те отбивали атаките на враговете на империята. Хората, които били напълно отчаяни, започнали да чувстват как в тях се разгаря нова надежда. Те се надявали на мир и възлагали своите несигурни още надежди на Ланре.

След това дошъл Блакът на Дросен Тор. _Блак_ означавало битка на езика от онова време, а при Дросен Тор се състояла най-голямата и ужасна битка в тази дълга и страшна война.

Те се били без прекъсване в продължение на три дни на слънчева светлина и три нощи на неспирната светлина на луната. Нито една от двете страни не успяла да разгроми другата, но и двете не искали да отстъпват.

За самата битка ще кажа само едно — повече хора загинали при Дросен Тор, отколкото живеят днес в целия свят.

Ланре бил винаги там, където битката била най-ожесточена и бил най-необходим. Мечът му никога не напуснал ръката му и не се прибирал в ножницата. В самия край, покрит с кръв, насред покритото с тела поле, Ланре трябвало да се изправи сам срещу страшен враг. Това бил огромен звяр, покрит с люспи от черно желязо, от чийто дъх излизал мрак, който задушавал мъжете. Ланре се бил със звяра и го убил. Той донесъл победа на своите, но я заплатил с живота си.