Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът Страница 9

Това заключение донесе на Тони моментално облекчение, и той изпусна въздуха от дробовете си, сякаш го бе сдържал, в очакване умът му да открие някакъв организиращ принцип за възприятията му. Сега всичко бе на мястото си. Това беше ип ов сън, проекция на разкрепостената от въздействието на най-добрите съвременни психотропни лекарства негова Психика. Тони вдигна ръце и извика:

- Това е сън! Моят сън! Невероятно! Аз съм страхотен!

Ехото от каменната стена повтори думите му и той се

|всмя. Творческите възможности на въображението му бяха Впечатляващи и въодушевяващи. Сякаш заслушан в музикалния съпровод към халюцинативния филм, в който участимте, Тони затанцува, без да сваля ръце, с отправен нагоре н-млед: бавно завъртане наляво, после надясно. Не беше кой знае какъв танцьор, но нали наоколо нямаше кой да го види, защо да се срамува? Щом му се танцуваше, щеше да танцува. Това си беше „неговият“ сън и в него имаше праното да прави каквото пожелае.

Оказа се обаче, че не беше точно така.

Сякаш за да докаже нещо на себе си, Тони вдигна длани it !>м една далечна скална грамада и като ученик на някой велик магьосник заповяда:

- Сезам, отвори се!

11е последва нищо. Е, поне си струваше да опита. Това

0 шачаваше, че дори в най-реалистичните сънища властта му бе ограничена. Тъй като нямаше как да се върне назад, юн продължи напред, запленен от силата и мащабите на своето въображение. Всичко случващо се беше продукт на неговия ум и затова трябваше да има някакъв смисъл, може би дори знаменателен смисъл.

Когато стигна до вратата, Тони все още не бе достигнал до никакво заключение относно смисъла и значението на

1 мювидението си. Макар че изглеждаше твърде обикновени в сравнение със структурата, в която бе вградена, врата-I а също бе с огромни размери и го караше да се чувства Малък и незначителен. Известно време той я разглежда, без ма я докосва. Очевидно бе поставена там, за да осигури моетъп до някъде, ала на нея нямаше нито дръжка, нито к мючалка. Изглежда, можеше да бъде отваряна само отвътре, което означаваше, че от другата страна трябваше да има някой или нещо, което да я отвори.

- Хм, това е интересно - промърмори Тони на себе си и вдигна юмрук, за да почука. Но в същия миг замръзна, защото се чу почукване, което не бе произвел той: ръката му беше още във въздуха. Объркан, погледна юмрука си. Отново се почука, силно и високо. Три удара по вратата, от другата й страна. Той дори раздвижи юмрук пред лицето си, за да установи дали все пак самият не предизвикваше по някакъв начин звука, но не се случи нищо.

И тогава се почука за трети път. Отново три удара, високи, но не настоятелни. Тони погледна отново към вратата. На нея имаше дръжка, която не бе видял по-рано. Как я беше пропуснал? Колебливо, той протегна ръка и я хвана - беше метална, хладна на допир и бе свързана със съвсем просто резе, което запираше вратата. Не си спомняше да е видял и резето. Без да си помисли нищо, сякаш по команда, Тони натисна дръжката и отстъпи встрани, а огромната врата леко и беззвучно се отвори навътре.

От другата страна на рамката на вратата бе се облегнал мъж, който Тони не разпозна. Лицето на мъжа се озари от широка и радушна усмивка. Ала най-големият шок очакваше Тони, когато погледна зад непознатия, тъй като видя пътя, по който бе дошъл. Той се бе намирал зад самата стена и вратата някак се беше отворила отвътре. Той бавно се обърна, за да се увери. Да, така беше. Вече стоеше вътре и далеч пред него се простираше обширно пространство с площ вероятно повече от десет квадратни километра. То беше затворено от огромни каменни стени, за разлика от дивия и свободен свят навън.

Протегна ръка и се опря в стената, за да не залитне. Обърна се назад. Мъжът все още стоеше облегнат на вратата и му се усмихваше. Почувства замайване, светът сякаш се наклони на една страна, коленете му се подкосиха и постепенно започна да го обгръща познатата тъмнина. Може би сънят свършваше и той се връщаше там, откъде-

То бе дошъл, където всичко бе познато и обяснимо и където поне знаеше какво не знае.

1 Здрави ръце го подхванаха и внимателно му помогнаха ди седне на земята и да облегне гръб на стената от другата I грана на вратата, която той току-що бе отворил.

I • Ето, изпий това - като в мъгла, той почувства някаква »ладна течност да се стича в гърлото му. Вода! Бяха изми-Hii.ii и часове, откакто за последно бе пил вода. Може би Именно това бе причината за всичко - дехидратадията. Ьиткова път бе изминал из горите… Но какво се случваше н действителност? Първо лежеше в подземен паркинг, а • г. а беше в замък. В замък… с кого? С принца?

Това е нелепо, помисли си той. Да не съм принцеса? Това i и развесели. Продължи бавно да отпива от освежаващата | ечност. Съзнанието му постепенно започна да се избистря, и сетивата му - да се изострят.

Бих се осмелил да кажа - проговори някакъв глас със тлен акцент, британски или австралийски, доколкото молеше да прецени Тони, - че дори да беше принцеса, какъв-! < I си грозноват, не знам в коя приказка щеше да си намериш Мнсто.

Тони се облегна на стената и погледна нагоре към мъжа, който сякаш се носеше из въздуха над него, протегнал към и с го нещо като манерка. Срещна искрящите му очи с лешников цвят. Непознатият беше леко набит, вероятно пет-И1гст сантиметра по-нисък от Тони, и бе на видима възраст к км края на петдесетте, а може би малко по-възрастен. Имаше вид на интелигентен човек, заради високото чело, интьлнително подчертано от растящите над него плеши-!Н1 пи, които сякаш освобождаваха ощр място за дълбоки мисли. Беше облечен старомодно - омачкани сиви флане-iiriiii панталони и износено кафяво сако от туид, което определено бе виждало подобри времена и по-заоблена фи-! v|т. Имаше вид на книжен плъх с бледа, заради дългите чтюве, прекарвани на закрито, кожа, но пък ръцете му бяха м го на касапин, дебели и груби. Нещо детинско играеше в ъгълчетата на устата му, докато той с усмивка търпеливо чакаше Тони да събере мислите си и най-сетне да проговори.

- И така… - Тони прочисти гърлото си. - Тук ли свършват всичките пътеки?

Въпросът не беше от най-умните, но от множеството останали, които се въртяха в главата му, той бе първият, който изплува на повърхността.

- Не - отвърна мъжът със силен и плътен глас. - Всъщност, дори напротив. Всичките пътеки тръгват оттук. Макар напоследък да не се използват твърде често.

Този отговор като че ли не задоволи Тони, който все още се чувстваше объркан, затова зададе друг, още по-прост въпрос:

- Британец ли сте?

- Ха-ха! - засмя се мъжът, отмятайки глава назад. - Опазил ме бог! Ирландец съм! Тоест от истинските англичани - допълни той и се наведе по-близо към Тони, - но в интерес на истината, макар да съм роден в Ирландия, съм изцяло британец от културна гледна точка. Когато бях млад, нямаше особена разлика, така че грешката ти е напълно простима.

Ирландецът седна на един камък близо до Тони и опря лакти в коленете си, за да му е по-удобно. И двамата отправиха поглед към пътя, заслонен от двете страни от дърветата.

- Трябва да призная - продължи ирландецът, - но нека си остане само между нас, че напоследък все повече оценявам приноса на британците към моя живот. Е, през Втората световна война „случайно“ убиха неколцина от нашите, в резултат на грешни артилеристки изчисления. Недостатъчно са били математиците сред тях, предполагам. Слава богу, че бяхме на тяхна страна.

Сякаш за да възнагради себе си заради проявения сарказъм, мъжът извади малка лула от горния ляв джоб на сакото си, бавно всмука от нея и издиша дима, сякаш въз-д ьхвайки с облекчение. Тютюневият аромат беше приятен И остана известно време из въздуха около мъжете, докато Не го погълнаха по-силните горски миризми. Непознатият предложи на Тони лулата, без да го погледне.

- Ще опитате ли? Тютюн „Три монахини“ добре натъп-*ин в лула „Тетли Лайтуейт“, още една причина да съм благодарен на британците.

1 В края на изречението той леко се поклони.

- Не, благодаря, не пуша - отказа Тони.

- Толкова подобре за. вас, господин Спенсър - отвърна М ъжът, донякъде огорчен. - Казано ми беше, че това може да ви убие.

Той прибра лулата в същия джоб на сакото си с кладата ■Вдолу, все още горяща. Към външната страна на джоба бе Пришито парче друг плат, може.би от панталон. Без съмнение тлеещият тютюн бе проторил дупка в него.

[. • - Вие ме познавате? - попита Тони, опитвайки се да Открие непознатия в паметта си, но без успех.

- Ние всички ви познаваме, господин Спенсър. Но моля да извините лошите ми обноски. Наистина имам пропуски н шва отношение. Наричайте ме Джак. За мен е чест най-■тне да се срещна с вас, лице в лице, имам предвид.

Мъжът протегна ръка и Тони машинално я пое.

• ■ Тони… Но ти вече знаеш това. Но откъде всъщност ме Познаваш, Джак? Срещали ли сме се преди?

I * Не съвсем. Майка ти ни запозна преди много време, ■е с чудно, че не си ме спомняш. Винаги съм бил наясно, ч§ ис съм от най-впечатляващите личности. Но както и да е, известен факт е, че въздействията по време на детството Имат удивително трайни последици върху формирането на Човешката личност - за добро или зло остават за цял живот.