Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът Страница 4

Но защо точно сега, питаше се той. След месеци без нито един пристъп сега мигрената го спохождаше почти всяка седмица. Започна да следи с какво се храни, разтревожен, че някой може да опита да сипе отрова в храната или питието му. Започна да го обзема отчайваща хронична умора, дори след дълъг сън не се чувстваше отпочинал. Накрая си записа час за преглед при личния лекар, но не успя да отиде, тъй като се наложи да присъства на извънредно събрание за обсъждането на някои належащи въпроси, свързани със стратегическо присъединяване на друга компания, което не вървеше както трябва. Записа си нов час за преглед две седмици по-късно.

Когато рутината бъде нарушена от несигурността, човек се замисля за живота си като цяло, както и за това кои хора са значими за него и кои не. Общо взето Тони беше доволен от своя живот. Беше преуспял, социалното му положение беше завидно. Което не беше никак зле за отгледано от приемно семейство дете, което, въпреки че системата го бе отхвърлила, не се беше отчаяло. Беше допускал грешки, беше наранявал хора, но кой не беше го правил? Водеше живот на самотник, но в повечето време така предпочиташе. Притежаваше къща в Уест Хилс, крайбрежна вила край Дипо Бей, апартамент до река Уиламет, сигурни капиталовложения и свободата да прави почти всичко каквото пожелае. Е, водеше живот на самотник, но в повечето време

I ака предпочиташе… Беше постигнал всяка цел, която си бе поставил - всяка реалистична цел, разбира се, - и въпреки това сега, тъкмо когато бе превалил четирийсетте години на своя живот, го обзе мрачного усещане за празнота и просмукващо се в цялото му същество съжаление. Той се опита да ги потисне, да ги натика дълбоко в себе си, в онези невидими галерии, които всеки от нас създава, за да се предпази от самия себе си. Наистина водеше живот на самотник, но през повечето време…

Още щом беше кацнал на летището в Портланд на връщане от Бостън, Тони незабавно бе отишъл в главния офис и бе провел особено разгорещен разговор с двама от свои-re съдружници. Именно тогава му бе хрумнала идеята да състави списък с имената на хората, на които имаше доверие. Не на такива, на които би казал, че има доверие, а на онези, на които действително би се доверил. На които би споделил тайните си и мечтите си и би разкрил слабостите си. С тази цел се бе усамотил в тайния си офис и с чаша скоч пред себе си бе започнал да пише и да трие имена от бялата дъска. Списъкът никак не беше дълъг и първоначал-по включваше неговите бизнес съдружници, неколцина други служители, един-двама души, с които се бе срещал извън работата, и още един-двама, с които се бе запознал в частен клуб или по време на пътуване. И въпреки това след час усилен размисъл съкрати този списък до шест имена. Облегна се назад в стола и поклати глава. Всичките му усилия бяха отишли напразно: хората, на които действително би се доверил, бяха всичките покойници, освен може би един, последният в списъка.

Баща му и майка му заемаха първите две места. На ра-ционално ниво Тони си даваше сметка, че повечето от спомените му за тях бяха идеализирани, заради изминалото време и преживяната болка, а негативните им черти бяха отдавна заличени от скръбта. Особено скъпа за него бе една избеляла снимка. Той отвори сейфа и я извади оттам. Беше ламинирана, но въпреки това прокара длан по повърхността й, за да изглади старите гънки, сякаш родителите му биха усетили неговата ласка. Баща му бе помолил някакъв непознат да ги снима пред вече несъществуващата сладоледа-джийница „Фарълс“. Ето го него - върлинесто единайсет-годишно момче, а отпред седемгодишният му брат Джейкъб. Тъкмо нещо ги беше разсмяло. Лицето на майка му сияеше - радостта на момента бе изписана по красивите й черти, а баща му пък се бе усмихнал накриво - най-доброто, на което бе способен. Тази негова усмивка означаваше много. Спомняше си своя баща съвсем ясно: сдържан инженер, за когото не бе привично да изразява емоциите си, които въпреки всичко понякога успяваха да намерят път навън. А това беше действително много за семейството, защото през повечето време той беше наистина непроницаем. Тони се опита да си припомни защо се бяха смели и часове наред упорито се взираше в снимката, сякаш за да я принуди да разкрие тайната си, но колкото и да напрягаше паметта си, споменът все му убягваше и това го влудяваше.

След това в списъка му идваше Майка Тереза, а веднага след нея - Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг-младши. Всички те бяха велики и идеализирани личности, същевременно по човешки раними добри и… мъртви. Тони извади малък бележник, преписа вътре имената, откъсна страницата и хванал я с палеца и показалеца си, я поклати пред очите си. Защо бе записал имената именно на тези хора? Беше направил окончателния списък почти без съзнателно усилие на мисълта и той отразяваше нещо много дълбоко и истинско, може би някакъв копнеж. Ненавиждаше тази дума, но същевременно нещо в нея много му харесваше. Копнежът на пръв поглед разкриваше слабост, но със сигурност беше проявление и на някаква устойчива сила, способна да надживее всичко мимолетно, което идваше и си отиваше от живота му. Трите емблематични личности, tii едно е последната, която фигурираше в списъка му, въп-д ьщаваха нещо по-голямо от самия него. Те му напомняха St нечута от никого песен, която напираше да бъде изпята, за възможността да беше живял различен живот, да беше сганал съвсем различен човек. Списъкът беше покана, знак ta принадлежност към нещо друго, деликатно въжделение.

Последното име будеше най-силно недоумение у него, по същевременно си обясняваше присъствието му в списъка най-лесно. То беше на Исус. Исус, витлеемският дар за < пета, дърводелецът, за когото се твърдеше, че е връзката между човек и Бог, и който, според слухове, витаещи сред вярващите, беше възможно да не е мъртъв. Да, Тони добре знаеше защо Исус присъства в списъка. Неговото име представляваше връзката с най-ярките спомени, които беше съхранил за майка си. Тя бе обичала този дърводелец и всичко, свързано с него. И баща му бе обичал Исус, но не както майка му. Последният подарък, който беше получил от нея, се намираше в сейфа, вграден в пода на скривалището му, и представляваше най-ценното му притежание.

По-малко от два дни преди родителите му насилствено ла бъдат изтръгнати от неговия живот, майка му неочаквано влезе в стаята му. Споменът за това бе дълбоко врязан и самата му душа. Тогава беше на единайсет и пишеше домашните си. Тя отвори вратата и се облегна на рамката, прекрасна жена в престилка на цветя. Едната й скула бе подчертана от малко брашно, оставено там, когато бе отмахнала с ръка изпаднал ог опашката й кичур коса. Именно по брашното Тони разбра, че е плакала - през него се спускаха две криволичещи дири.

- Мамо, добре ли си? - попита я той, вдигайки поглед от тетрадката.

- О! - възкликна тя, обърсвайки лице с опакото на дланите си. - Нищо ми няма. Познаваш ме, понякога си мисля за разни неща, заради които се чувствам благодарна - като например ти и брат ти, - и се разчувствам. - После направи пауза. - Не знам защо, скъпи, но се сетих колко бързо растеш, ще станеш юноша след някоя друга година. После ще вземеш шофьорска книжка, ще влезеш в колеж, ще се ожениш… И знаеш ли какво почувствах, докато си мислех всичко това? - Тя отново направи пауза. - Почувствах радост. Почувствах, че сърцето ми всеки момент ще се пръсне в гърдите. Тони, толкова съм благодарна на Бог заради теб. Затова реших да направя любимия ти плодов сладкиш и карамелени рулца. И докато бях в кухнята, гледах през прозореца и си мислех за всички дарове в живота ни, и особено за теб и Джейк, прииска ми се да ти дам нещо, което е особено ценно за мен.

Тогава Тони забеляза свития юмрук на майка си. В него тя бе стискала нещо през цялото време. Запита се какво ли бе побрала малката длан на тази жена, която вече беше надминал по ръст. Тя протегна ръка и бавно разтвори пръсти. В дланта й, навито и изцапано с брашно, лежеше колие със златен кръст, изящно и женствено.

- Хайде, вземи го - подкани го тя. - Искам да ти го подаря. Баба ти го даде на мен, а тя го е получила от своята майка. Мислех един ден, ако имам дъщеря, да го подаря на нея, но това едва ли ще стане вече. А и днес, докато се молех за теб, реших, че това ще е най-подходящият момент да ти го дам.

Тъй като не знаеше какво друго да направи, Тони отвори длан и позволи на майка му да пусне в нея фината верижка с деликатния златен кръст.

- Един ден искам да дадеш това на жената, която обичаш, и да й разкажеш откъде го имаш. - В този момент от очите на майка му бликнаха сълзи.

- Но, мамо, ти сама можеш да й го дадеш.

- Не, Антъни, чувствам, че трябва да стане именно по този начин. Не мога да обясня защо, но трябва да й го дадеш ти, не аз. Не ме разбирай погрешно, възнамерявам да съм жива дотогава, но също както навремето майка ми ми го ‘ н тави със заръката да го предам, така и аз ти го оставям, tii да го предадеш на любимата жена.